Цивилна кампания

Лорд Доно се облегна удобно на седалката, вирна брадичка и изпружи крака.

— Зарязах го всичкия на Бета. А моите гвардейци не пътуват с повече от един куфар, Иване. Живей и се учи.

Иван не пропусна да забележи притежателното местоимение в първо лице — моите гвардейци.

— Те… — Той кимна към Забо, който преспокойно следеше разговора. — И те ли участват във всичко това?

— Разбира се — спокойно отвърна Доно. — Нямаше друг начин. Събрахме се вечерта след като Пиер почина, двамата със Забо им разказахме за плана и те ми се заклеха във вярност.

— Много, ъъ… лоялно от тяхна страна.

— От години гледахме как лейди Дона помага в управлението на окръга — каза Забо. — Дори и моите подчинени, които не бяха така… така лично заангажирани с плана, са местни хора, родени и верни на окръга си. Никой не искаше земята ни да падне в ръчичките на Ришар.

— Е, всички сте имали възможност да го наблюдавате през годините — призна Иван. После добави: — Но как успя да вбеси всички ви?

— Не стана за една нощ — каза Биърли. — Ришар не е чак такъв герой. Отне му години непрестанни усилия.

— Съмнявам се — каза Доно с внезапно безучастен тон, — че някой би се впечатлил, след толкова много време, от новината, че Ришар се опита да ме изнасили, когато бях на дванайсет, а след като му избягах, за отмъщение удави новото ми кученце. В края на краищата и тогава никому не направи впечатление.

Иван само изохка.

— Не бъди толкова строг към семейството си — вметна Биърли. — Ришар ги убеди, че ти си бил виновен за смъртта на кученцето. Винаги е имал изключителен талант за такива неща.

— Ти обаче повярва на моята версия — каза Доно. — Кажи-речи единственият човек, който ми повярва.

— Да, но по онова време вече поназнайвах това-онова на характера на Ришар — каза Биърли. Без да ги удостои с подробности.

— Тогава още не бях на служба при баща ви — отбеляза Забо, вероятно като оправдание.

— Смятай се за късметлия тогава — въздъхна Доно. — Би било твърде любезно човек да опише онзи дом като „разпуснат“. И никой друг не успя да наложи ред, докато старецът най-накрая не получи удар.

— Ришар Ворутиър — продължи разказа си гвардеец Забо, обръщайки се към Иван — впредвид, ъъ, здравословните проблеми на граф Пиер, смяташе графската титла и окръга за своя собственост, и така през последните двайсет години. Нямаше интерес бедният Пиер да оздравее, нито да създаде свое собствено семейство. Със сигурност знам, че е подкупил роднините на първата му годеница да развалят годежа и да я продадат другаде. Втория романтичен опит на Пиер осуети, като тайно и незаконно запозна семейството на момичето с личните медицински данни на графа. Смъртта на третата годеница при катастрофа със скутер беше обявена за злополука. Но Пиер не вярваше, че е било злополука.

— Пиер… вярваше в доста странни неща — притеснено отбеляза Иван.

— Аз също не мислех, че е било злополука — сухо отвърна Забо. — Управляваше го един от най-добрите ми хора. Той също загина.