Разделяй и владей

— Американецът е на път към хотела — продължи спокойно генерал Орлов. — Казах му да те потърси във фоайето. Преди да се опиташ да се справиш с твоя човек, ще трябва да го изчакаш. Разбра ли, Одет?

— Да, господине — отговори тя.

— Добре.

Одет остана да чака, докато хората на Орлов проверяват списъка с регистрациите в хотела. Дланите й се изпотиха не толкова от притеснение, а от това, че я бяха хванали. По природа беше честна жена и държеше на доверието на Орлов. Надяваше се, че той разбира защо беше излъгала. Не беше само за да предпази Батат. Сама можеше да се концентрира по-добре върху изпълнението на задачата, отколкото в компанията на болния мъж.

Според сведенията в компютъра на хотела двама от петимата мъже гости не бяха водили разговори от телефоните на стаите си. Един от тях беше Иван Ганиев — по националност руснак. Орлов й каза, че хората му проверяват и данните в компютъра за почистването на стаите. Според последното съобщение, което беше с вчерашна дата, стаята на Ганиев номер 310 не беше чистена три дни и той беше вътре.

Междувременно Орлов потърси данни за човека с помощта на своя компютър. Те бързо се появиха.

— Ганиев е консултант по телекомуникации, който живее в Москва. Проверяваме адреса му, за да сме сигурни, че не е фалшив. Изглежда, че няма постоянно назначение на работа — каза Орлов.

— Значи няма откъде да проверим личното му досие и биографията му — отбеляза Одет.

— Точно така — съгласи се Орлов. — Регистриран е в Централното техническо бюро за даване на разрешителни, но е известно, че те могат да се вземат и чрез подкуп. Ганиев няма семейство в Москва, няма постоянна месторабота и си получава пощата в пощенска кутия.

В това има логика, помисли си Одет. В пощенската му кутия не се струпваха писма и вестници, а така съседите му не можеха да разберат дали е в града или отсъства.

— Почакай, намерихме адреса му — рече Орлов. За момент той замълча. После каза: — Той е. Трябва да е той.

— Защо мислите така?

— Жилището на Ганиев е на една пресечка от Киевската станция на метрото — каза й Орлов.

— Което означава…?

— Точно там загубихме следите на Харпунджията при други два случая — каза Орлов.

В този миг Батат влезе във фоайето. Изглеждаше така, както Виктор някога след десетрундов боксов мач в армейско аматьорско състезание. Едва се държеше на крака. Той видя Одет и се отправи към нея.

— Изглежда, че това е нашият човек — каза тя. — Ще действаме ли според плана?

Това беше най-трудната част от работата на разузнавача. Да вземе решение на живот и смърт, базиращо се на едно логично предположение. Ако генерал Орлов беше сгрешил, щеше да загине невинен човек. Нямаше да е нито първият, нито последният. Националната сигурност не беше застрахована от грешки. Обаче ако беше прав, можеше да бъде спасен животът на стотици хора. Освен това имаше и възможност Харпунджията да бъде заловен и предаден на азербайджанските власти. Дори и това да можеше да стане, при подобна възможност имаше два проблема. Първият беше, че азербайджанците щяха да разберат коя в действителност беше Одет, а по-лошото беше, че те можеха да не пожелаят да екстрадират Харпунджията. Той беше нападнал иранска петролна платформа, руски сгради и американски посолства. Азербайджанците можеха да пожелаят да се разберат с него. Да го освободят срещу съгласието му да им сътрудничи и да им помогне в извършването на някоя тяхна тайна операция. Москва не можеше да си позволи такъв риск.