Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Капитанът затвори очи. Умът му кръжеше. Чувстваше се изтръгнат из корен от всичко, което бе открил. „Като се започне със самия мен. Господар на Колодата. Последният набор за война, която нищо не знам. А сега и… това.“
— Какво става тук, в името на Гуглата? — изръмжа Паран.
— Привлякох сила — отвърна Силвърфокс. Очите й блестяха.
Паран вдиша дълбоко. „Сила. О, да, започвам да опознавам това чувство. Джен’айсънд Ръл. Всеки от двама ни е започнал пътуването си и ние с теб, Силвърфокс, сме предопределени да стигнем до едно и също място. Второто събиране. Кой, чудя се, ще седне на онези древни, отдавна забравени тронове? Накъде, мило дете, ще поведеш пълчищата на Т’лан Имасс?“
Аномандър Рейк проговори:
— Не бях очаквал такава… напрегната среща, Каладън…
Паран рязко извърна глава и видя пълководеца. Толкова лек изглеждаше чукът в масивните му ръце. „Вече те познавам, пълководецо. Не че ще разкрия тъмната ти тайна — какъв смисъл би имало? Изборът е твой и само твой. Да убиеш всички ни или богинята, на която служиш. Бруд, не ти завиждам за проклятието на правото да избереш. О, не, окаян кучи сине. Все пак каква е цената на една нарушена клетва?“
Синът на тъмнината продължи:
— Моите извинения на всички. Както този човек — Рейк посочи Бързия Бен, — разумно изтъкна, да действаме сега, знаейки толкова малко за естеството на разкрилите се тук сили, наистина би било прибързано.
— Може вече да е твърде късно — каза Каллор и студените му, престарели очи се спряха на Силвърфокс. — Магията на детето беше Телланн, отдавна не беше се пробуждала така изцяло. Вече всички сме изправени пред риск. С едно общо усилие, предприето незабавно, може да успеем да убием това същество — навярно никога повече не ще получим тази възможност.
— А ако не успеем, Каллор? — попита Аномандър Рейк. — Що за враг ще си създадем тогава? В момента това дете действа само за да се защити, нищо повече. Не беше враждебен акт, нали? Твърде много залагаш в едно хвърляне, Върховни кралю.
— Най-сетне — изсумтя Каладън Бруд, докато премяташе на гърба си страховития чук, прекършващ всичко, — се появи идеята за стратегия. — Гневът още личеше в гласа му, сякаш го беше яд, че се налага да заяви нещо, което е било очевидно за него през цялото време. — Неутралитетът остава най-разумният ход, открит за нас, докато естеството на силата на Силвърфокс не се разкрие само. Бездруго си имаме предостатъчно врагове. Хайде да сложим край на тази драма, моля. Добре си дошъл, Рейк. Не се съмнявам, че имаш да споделиш информация за статута на Лунния къс, наред с други важни подробности. — Обърна се към Паран с внезапно раздразнение. — Капитане, не можете ли да направите нещо с тази проклета летяща маса?
Паран потръпна от погледа му.
— Ами… В момента не ми хрумва нищо определено, пълководецо. А и… не съм маг…
Бруд изпръхтя и му обърна гръб.
— Карай да върви тогава. Ще я считаме за тъп орнамент.
— Аз може би ще успея да уредя нещо, пълководецо — обади се Бързия Бен — След време…
Каладън се озърна към Дужек, който се ухили и кимна на Бързия Бен, че му разрешава.
— Не си обикновен войник, както разбирам — рече Аномандър Рейк.
Магът от Седемте града сви рамене.
— Обичам предизвикателствата, милорд. Няма гаранция, че ще успея все пак… но, моля, не разпитвайте за мен, Сине на Мрака. Държа на личните си тайни.
— Ваша работа — каза Рейк.
— Някой друг гладен ли е?
Очите на всички се вторачиха в Круппе.
Щом вниманието на всички бе отвлечено, мхаби запристъпва заднешком от поляната, между двата реда островърхи шатри на Тайст Андий, после се обърна и се опита да побегне. Костите и мускулите й запищяха от болка, жилите й пламнаха в паника и ужас.
Закрета, заслепена от сълзи, дъхът й заизлиза хрипливо, накъсан от тихи ридания. „О… мили духове… погледнете ме. Проявете милост, моля ви. Вижте как се олюлявам и едва вървя… вижте ме! Съжалете ме, духове подземни! Искам го! Вземете душата ми, жестоки мои предци, моля ви!“
Медните гривни на китките и глезените й — племенни амулети срещу болки в костите — бяха студени като лед върху набръчканата й кожа, студени като пръсти на насилник, безразлични към слабостта й, презрителни към изтерзаното й, едва туптящо сърце.
Духовете на Риви й отказваха. Подиграваха се. Надсмиваха се.
Старата жена изплака, олюля се и падна на колене. Сгърчи се и се смъкна на земята, окаляна, дрипава, сама.