Пан Володиовски

— На старост обично сърце е толкова мило за човека, както топло място при печката.

После се замисли и добави:

— Странно нещо, че аз през целия си живот съм обичал тоя женски пол, а да кажа защо, сам не мога, защото този дявол бива и коварен, и страхлив… Но нали е слаб като дете, стига само някоя да я сполети някакво зло, веднага чак сърцето ти запищява от мизерикордия160. Ще ме прегърнеш ли още веднъж, а?

Баша беше готова да прегърне целия свят, та веднага изпълни желанието на пан Заглоба и по-нататък пътуваха в отлично настроение. Движеха се много бавно, защото воловете, които вървяха отзад, не можеха по-бързо, а беше опасно да бъдат оставени с малък брой хора всред тия гори.

Колкото повече се приближаваха до Ушица, земята ставаше все по-неравна, гората — по-глуха, а доловете — по-дълбоки. Час по час нещо се разваляше в колите или пък конете се запъваха, та се случваха значителни забавяния. Старият път, който някога водеше за Могильов, от двайсет години беше обрасъл с гора, така че едва тук-таме се виждаха следи от него, ето защо те трябваше да държат пътищата, направени от по-старите и последните военни походи, затова често пъти погрешни, а същевременно и много трудни. Не мина и без злополуки.

Конят на пан Мелехович, който се движеше начело на липковците, си преплете краката по наклона на един дол и падна в каменливото дъно не без последствия за ездача, който така силно си пукна главата, та чак загуби съзнание за известно време. Баша и Заглоба веднага яхнаха коне, а младата пани командирша заповяда да настанят татарина в карабона и да го карат внимателно. От тоя момент тя спираше кервана при всеки извор и собственоръчно превързваше главата на ранения с превръзки, мокрени в студената изворна вода. А той лежа някое време с притворени очи, но накрай ги отвори и когато наведената над него Баша взе да го разпитва как се чувства, вместо отговор той грабна ръката й и я притисна до побелелите си устни.

Едва след малко, сякаш събрал мислите си и съсредоточил внимание, той отговори по украински:

— Ах, добре ми е, както не ми е било отдавна!

В такова пътуване мина целият ден. Най-сетне слънцето почервеня и се търколи грамадно към молдавската страна; Днестър започна да свети като огнена лента, а от изток, от Дивите поля, постепенно настъпваше здрач.

Хрептьов не беше вече твърде далеко, но на конете трябваше да се даде почивка, затова се спряха за по-дълъг престой.

Тоз-онзи от драгуните запя молитви, липковците слязоха от конете, простряха по земята овчи кожи и започнаха да се молят коленичели, с лица, обърнати към изток. Гласовете им ту се издигаха, ту се снишаваха; навремени: „Аллах, аллах!“ се чуваше от всички редове, после всичко утихваше, хората ставаха и с обърнати нагоре длани досам лицата си стояха съсредоточени в молитва и само от време на време повтаряха сънливо и сякаш с въздишка: „Лохичмен, аз, лохичмен!“161 Слънчевите лъчи падаха върху тях все по-червени, от изток задуха лек вятър, а заедно с него дърветата зашумяха силно, сякаш и те искаха да почетат преди нощта тоя, който изтъркулва хиляди трепетливи звезди по тъмното небе.