Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
— „Въпросът е всичко. Знанието е нещо. Отговорът — нищо.“
— Омир?
— Еврипид. По-добре се стегни, Итън Уейт, защото ще ми се наложи да посетя някое от събранията на училищния комитет.
— Но ти току-що каза, че отговорите са нищо.
Тя отвори вратата, на която имаше табела „Личен архив“.
— Така ли казах?
Също като Ама, Мариан като че ли винаги имаше отговор на това, което я питах. Като всяка добра библиотекарка.
Като мама.
Никога не бях влизал в архива на Мариан, в задната стаичка. Като се замисля, не познавах някого, който да е стъпвал там, с изключение на майка ми. Това беше тяхното местенце, там пишеха, правеха проучванията си и кой знае какво още. Дори на баща ми не му беше позволено да влиза вътре. Спомням си как веднъж Мариан го спря на вратата, когато мама беше вътре и работеше по някакъв документ.
— Лично пространство означава именно това, лично.
— Това е библиотека, Мариан. Библиотеките са създадени, за да правят знанието достъпно за всички.
— Тук библиотеките са създадени, за да има къде да се събират Анонимните алкохолици, когато ги изритат от Баптистката църква.
— Мариан, не се дръж нелепо. Това е просто архив.
— Опитай се да не мислиш за мен като за библиотекарка. Представи си ме като луд учен — това е моята тайна лаборатория.
— Ти си луда. Вие двете просто зяпате някакви разпадащи се стари хартии.
— „Ако разкриеш тайните си на вятъра, не го обвинявай, че ги е разкрил на дърветата.“
— Хал ил Джубран. — Татко не й отстъпваше.
— „Трима могат да пазят тайна само ако двама от тях са мъртви.“
— Бенджамин Франклин.
В крайна сметка баща ми се отказа от опитите си да проникне вътре. Прибрахме се вкъщи, ядохме шоколадов сладолед с ядки и оттогава винаги мислех за Мариан и мама като за природни стихии, които не могат да бъдат спрени от нищо. Две луди жени учени, както беше казала Мариан, свързани една с друга, в своята тайна лаборатория. Те издаваха книга след книга, дори веднъж влязоха в краткия списък за наградата „Гласът на Юга“, която е южняшкият еквивалент на „Пулицър“. Баща ми страшно се гордееше с мама, всъщност и с двете, макар понякога с него да се чувствахме като техен багаж. „Неспокоен ум“, така я описваше често той, особено когато тя беше по средата на някой проект. В тези случаи сякаш потъваше в свой свят, далече от нас, и все пак именно тогава той като че ли я обичаше най-много.
И ето ме сега в личния архив без баща ми и без майка ми, дори без шоколадов сладолед с ядки. Нещата около мен се развиваха доста бързо, особено за град, в който никога нищо не се променяше.
Стаята беше облицована с дървена ламперия и мрачна — най-изолираната, тиха стая без прозорци в третата най-стара сграда в Гатлин.
В центъра й имаше четири продълговати дъбови маси, подредени успоредно една на друга. Всеки сантиметър от стените беше покрит с книги. „Артилерия и укрепления през Гражданската война“. „Царят Памук: бялото злато на Юга“. В метални чекмеджета лежаха стотици ръкописи, а претъпкани до горе шкафове оформяха нещо като по-малка стая в задната част на архива.
Мариан се засуети около котлона, за да приготви чая. Лена се приближи до стената, на която имаше закачена карта в рамка на окръг Гатлин. Картата сигурно беше поне толкова стара, колкото Сестрите, защото личеше, че хартията зад стъклото се рони.
— Виж, „Рейвънуд“. — Премести пръста си по стъклото. — А ето го и „Грийнбриър“. Тук личи по-ясно разделителната линия между двете имения.
Отидох до по-далечния ъгъл на стаята, където имаше една самотна маса, покрита със слоеве прах и тук-там някоя паяжина. Върху нея все още лежеше отворен стар устав на Историческото общество със заградени имена, а между страниците му беше пъхнат молив. Върху карта на съвременния Гатлин беше наложена втора, нарисувана върху прозрачна хартия, сякаш някой се беше опитал мислено да „изрови“ стария град изпод новия. А върху всичко това имаше снимка на картината от вестибюла в „Рейвънуд“.
Жената с медальона.
Женевиев. Сигурно е Женевиев. Трябва да й кажем, Лена. Ще я питам.
Не можем. Не можем да вярваме на никого. Не знаем дори защо получаваме тези видения.
Лена. Довери ми се.
— Какви са всички тези неща, лельо Мариан?
Тя погледна към мен и лицето й за миг помръкна.