Кръвни братя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Sign of Seven Trilogy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954–26–0732–8
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Кръвни братя». Краткое содержание книги:
Тази легенда привлича в Хокинс Холоу журналистката и писателка Куин Блек, която се надява да посвети новата си книга на зловещите събития. Едва февруари е, но Кейлеб Хокинс, потомък на основателите на града, вече е усетил надигащото се зло. Въпреки че не може да забрави началото на преживяния ужас в горите преди двадесет и една години, той съзнава, че досега знаменията за надигащото се зло никога не са били толкова ясни. Кал ще се нуждае от помощта на своите най-добри приятели — Фокс и Гейдж, — а поради необяснима причина, и от помощта на Куин. Тя също вижда злото, което повечето местни хора не могат да видят, и се чувства свързана с града… и с Кал. Когато зимата отмине и настъпи пролет, Кал и Куин ще се освободят от задръжките си и ще се предадат на неустоимото желание. Ще положат крайъгълния камък на група мъже и жени, свързани от съдбата, страстта и борбата срещу онова, което се задава от мрака…
„Дръж се, заповяда си тя. Дръж се, за бога.“ Грабна бутилката — жалко оръжие, но единственото, което имаше — и понечи да отмести крака от стъпенките на уреда, за да слезе.
Изведнъж полетя в мрака. Стовари се на пода, рамото и хълбокът й поеха удара. Всичко се затресе и затъркаля, докато тя с мъка се изправяше. Загубила ориентация, нямаше представа накъде да побегне. Нечий глас зашепна зад нея, пред нея, в нея — не би могла да каже къде — зловещи думи за смърт.
Издаде писък, докато пълзеше по клатещия се под. С тракащи от ужас и студ зъби, удари рамото си в друг уред. „Мисли, мисли, мисли!“, каза си тя, защото нещо се задаваше, приближаваше се към нея в мрака. Прокара треперещите си ръце по уреда — нисък велоергометър — и с всички молитви, които знаеше, отекващи в съзнанието й, се ориентира по мястото му за посоката към вратата.
Зад нея отекна трясък и нещо се блъсна в крака й. Подскочи, препъна се, отново подскочи. Вече не мислейки за препятствията по пътя, Куин се втурна натам, където се надяваше да е вратата. С учестено дишане, което раздираше дробовете й, плъзна ръце по стената.
— Намери я, за бога. Куин, намери проклетата врата.
Ръката й се удари в пантите и Куин издаде стон, когато напипа дръжката. Завъртя я и я дръпна.
Светлината изригна пред очите й и тялото на Кал, който се бе втурнал напред, се блъсна в нейното. Ако й бе останал дъх, сега щеше да секне. Преди коленете й да се подкосят, той обви ръце около нея и я завъртя, за да застане като щит между нея и онова, което се намираше в залата зад него.
— Дръж се. Можеш ли да се държиш за мен? — Гласът му бе призрачно спокоен, когато посегна зад гърба си и затвори вратата. — Пострада ли? Кажи ми, ако те боли нещо.
Ръцете му вече се плъзгаха по тялото й, стигнаха до лицето й и го обхванаха. След миг устните му се впиха в нейните.
— Добре си — промълви Кал, подпря я на каменната стена и свали шубата си. — Всичко е наред. Ето, облечи това. Ще замръзнеш.
— Ти си тук. — Тя втренчи поглед в очите му. — Ти си тук.
— Не можах да отворя вратата. Ключът заяде. — Хвана ръцете й и ги потърка между своите, за да ги стопли. — Пикапът ми е ето там. Искам да отидеш и да влезеш вътре. Оставих ключовете там. Включи парното. Седни в пикапа ми и включи парното. Ще можеш ли?
Искаше й се да каже „да“. Нещо в нея искаше да отвърне с „да“ на всичко, което предлага той. Но прочете в очите му какво се кани да стори.
— Ще влезеш там.
— Трябва да вляза. А ти трябва да поседиш в пикапа няколко минути.
— Щом ще влезеш, идвам с теб.
— Куин…
„Как, запита се тя, как може гласът му да звучи толкова спокойно и същевременно да издава толкова дълбоко раздразнение?“
— Аз също трябва да вляза — не по-малко от теб — и никога няма да си го простя, ако вместо това седя сгушена в пикапа ти, докато си там вътре. Не искам да се мразя. Освен това е по-добре да сме двама. По-добре е. Нека просто влезем, а после ще спорим.
— Стой зад мен и ако кажа да излезеш, ще излезеш. Разбрахме ли се?
— Добре. Повярвай ми, не ме е срам да се крия зад теб.
В този миг долови съвсем леката усмивка, която проблесна в очите му. Подейства по-успокояващо на нервите й от доза уиски на екс.
Той отново завъртя ключа и въведе паролата. Куин затаи дъх. Когато Кал отвори вратата, осветлението работеше. Гласът на Ал Роукър весело представяше метеорологичната прогноза в страната. Единствената следа, че се е случило нещо, бе бутилката й под купчината гири.
— Кал, кълна се, че токът спря, после залата…
— Видях. Тук беше тъмно като в рог, когато излезе през вратата. Тези гири се въргаляха навсякъде по пода. Видях ги на светлината, която идваше отвън. Подът се надигаше. Видях го, Куин. И го чух през вратата.
Бе блъснал тази врата два пъти, с все сила, спомни си той, защото бе чул писъците й и тътен, от който му се струваше, че покривът ще рухне.
— Добре. Нещата ми са в съблекалнята. Искам да ги взема от шкафчето си.
— Дай ми ключа и ще…
— Заедно. — Тя хвана ръката му. — Има някакъв мирис, усещаш ли го? Освен вонята на пот от тренировката и паниката, която се носи от мен?
— Да. Винаги съм мислил, че е мирис на сяра. Изчезва.
Кал леко се усмихна, когато тя се наведе към петкилограмова гира и я грабна като оръжие.