Версия Пеликан

— Може това, може онова! Ами ако пуснат някоя безумна история за това проклето нещо? Какво ще правим тогава? — Президентът удари с длан по бюрото и скочи на крака. — Какво ще правим тогава, Флетчър? Тоя вестник ме мрази! — Оплакваше се сякаш на прозореца.

— Няма да го пуснат без потвърждение и от друг източник, а откъде ще изкопаят такъв, след като не е истина? Това е само една безумна версия, която е стигнала много по-далеч, отколкото заслужава.

Застанал до прозореца, президентът продължи да се цупи.

— Как е научил Грантам за досието?

Коул се изправи и закрачи отново, но този път доста по-бавно. Мислеше усилено.

— Чудно как. Никой тук, освен вас и мен не знае нищо. Донесоха един екземпляр и той е заключен в моя кабинет. Аз лично направих едно фотокопие и го дадох на Гмински. Той се закле, че ще го пази в тайна.

Президентът се усмихна презрително на прозореца.

— Добре де, прав сте — продължи Коул. — Възможно е досега да са направени вече хиляда копия. Но само по себе си досието е безобидно, освен ако нашият приятел наистина не ги е направил всички тия мръсотии. Тогава…

— Тогава ще ми разгонят фамилията.

— Да, по-точно и на двамата ще ни разгонят фамилиите.

— Колко пари сме взели?

— Милиони, и пряко, и непряко. — И законно, и незаконно, но шефът му не знаеше почти нищо за тези операции и Коул предпочиташе да си мълчи по въпроса.

Президентът се насочи бавно към дивана.

— Защо не се обадиш на Грантам? Поразпитай го лекичко. Виж какво знае. Ако блъфира, ще разбереш лесно. Как мислиш?

— Не го познавам.

— Говорил си и преди с него, нали? Всички познават Грантам.

Коул закрачи зад дивана.

— Да, говорил съм с него. Но ако изведнъж му се обадя, така, без никакъв повод, ще подуши нещо.

— Да-а, предполагам, че си прав. — Президентът крачеше напред-назад от едната страна на дивана, Коул — от другата.

— Какво ще стане в най-лошия случай? — попита накрая домакинът на Овалния кабинет.

— Нашият приятел може да е замесен. Вие помолихте Войлс да спре разследването. Но историята може да бъде разкрита от пресата. Войлс си спасява кожата, като казва, че вие сте му наредили да преследва други заподозрени и да остави на мира нашия приятел. „Вашингтон Поуст“ си умира от кеф и излива кофи мръсотия по нас. А ние забравяме за следващите избори.

— Нещо друго?

Коул са замисли за миг.

— Да, всичко това са пълни фантазии. Досието е чиста измислица. Грантам няма да открие нищо, а аз закъснявам за заседание. С персонала. — Той се отправи към вратата. — На обяд ще играя скуош. Ще се върна в един.

Когато вратата се затвори, президентът въздъхна с облекчение. Този следобед си беше поставил за задача да направи осемнайсет точки, така че да върви по дяволите тая пеликанска история. След като Коул не се тревожи, няма да се безпокои и той.

Президентът набра някакъв номер, почака търпеливо и накрая отсреща се обади Боб Гмински. Директорът на ЦРУ играеше ужасно голф. Беше един от малцината, когото президентът можеше да смаже, затова и го покани да играят заедно следобед. Разбира се, отвърна Гмински, който имаше стотици неща на главата си, но в края на краищата това беше президентът: истинско удоволствие за него била поканата.