Академия за вампири

— Добре, какво според теб, трябва да направим? — продължи тя. — Ти се тревожиш да не стана като тях, като госпожа Карп и свети Владимир, нали? Е, тя ти е казала, че не бива да използвам силите, иначе ще стане по-лошо. Ами ако внезапно престана да ги използвам? Внушението, лечението, всичко.

Присвих очи.

— Можеш ли да го направиш?

Най-силно жадувах да се откаже от внушението. Депресията й започна точно, когато в нея избликнаха силите, а това се случи веднага след ужасната злополука, когато загинаха родителите й и Андре. Вярвах, че тези събития са свързани, особено с оглед на доказателствата и предупрежденията на госпожа Карп.

— Да.

Лицето й беше съвсем спокойно, изражението — сериозно и съсредоточено. Със светлорусата си коса, прибрана в спретната френска плитка, и наметката си от шведска кожа имаше толкова достолепен вид, все едно се бе запътила да заеме полагаемото й се място в тронния съвет на кралицата.

— Ще трябва да се откажеш от всичко — предупредих я аз. — Никакво лечение повече, независимо колко е симпатично животното и как ти се иска да го гушнеш. И повече никакво внушение с цел да омаеш онези лигльовци, синчетата и дъщеричките на висшата дворцова аристокрация.

Тя кимна сериозно.

— Мога да се въздържа. Но това ще ти помогне ли да се чувстваш по-добре?

— Да, но ще се почувствам още по-добре, ако престанеш да се занимаваш с всякакви магии и отново започнеш да обръщаш повече внимание на Натали.

— Зная, зная. Но не мога изведнъж да спра, поне не толкова скоро.

Не можех да я принудя — засега — но обещанието, че най-после ще престане да използва свръхестествените си сили, ме изпълни с огромно облекчение.

— Добре — кимнах и взех раницата си. И без това вече закъснявах за практическите си упражнения. При това за пореден път. — Можеш да продължаваш да си играеш с тази пасмина от пикльовци, но само при условие, че държиш под контрол уменията си. — Поколебах се за миг. — Има и още нещо. Знаеш ли, ти наистина успя да се наложиш над Ейрън и Мия. Но повече не е необходимо да го държиш вързан за полата ти, докато се движиш с особите от кралски произход.

— Защо не мога да се отърся от чувството, че ти нещо не го харесваш?

— Харесвам го — колкото и ти. Но не мисля, че си умираш да се натискаш с хора, които ти харесват само донякъде.

Очите на Лиса се разшириха в престорена изненада.

— Наистина ли това го казва самата Роуз Хатауей? Толкова ли си се преобразила? Или и ти си имаш някого, който да е повече от „харесван само донякъде“?

— Слушай — прекъснах я аз, внезапно почувствала се неудобно, — сега говорим само за теб. Освен това досега не бях обръщала внимание какъв скучен досадник е Ейрън.

— Според теб всички са досадници — усмихна се Лиса.

— Кристиан не е.

Изплъзна ми се от устата, преди да успея да го спра. Усмивката й мигом се стопи.