Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Е… — заяви тя накрая, — както казваше мама: „Помахай му за чао, че вижда му се краят.“ Предполагам, че като не се появи отново след седмица или две, ако подсъзнанието ви е по-упорито, спокойно ще можете да раздадете и останалите вещи.
Тези думи бяха истинският подарък, който получих от нея през този ден, макар че тогава изобщо не го знаех.
— Може би — отвърнах и се усмихнах. Широка усмивка, предназначена за новата ми приятелка. Широка усмивка, предназначена за красива жена. А онова, което си помислих, беше следното:
„Сама ще се убедите.“
Така и стана.
На третата вечер след обяда с Пола, докато слушах как Чък Скарбъро обяснява по новините от шест часа какви са причините за задръстванията, които напоследък парализираха града, на вратата ми се позвъни. И понеже не беше домофонът, предположих, че вероятно Рейф ми носи някаква пратка от „Федерал Експрес“. Ала щом отворих вратата, видях Пола Робсън.
Не беше жената, с която бях седял на една маса в „Доналде Грил“ При мен бе дошла друга Пола, да я наречем госпожа Ужасните последствия от химиотерапията. Не си беше сложила грим, само малко червило, и лицето й имаше болезнен жълтеникавобял оттенък. Под очите й тъмнееха кафяво-лилави торбички. Вероятно бе направила опит да се среше, преди да слезе от петия етаж, но без особен резултат. Косата й приличаше на слама, стърчеше като в някой хумористичен комикс и при други обстоятелства навярно щях да се усмихна. Държеше прозрачното кубче на нивото на гърдите си, което ми позволи да забележа, че от изящно поддържания й маникюр не бе останала и следа. Беше си изгризала ноктите чак до живеца.
Колкото и ужасно да звучи, първата ми мисъл беше: „Да, наистина се е убедила.“
Пола ми подаде кубчето.
— Вземете го.
Подчиних се безмълвно.
— Казвал се е Роланд Ейбълсън. Нали?
— Да.
— Косата му е била рижава.
— Да.
— Не е бил женен, но е плащал издръжка за детето на жена в Реуей.
Не знаех този факт и съм сигурен, че никой в „Лайт енд Бел“ не го знаеше, ала отново кимнах, и то не само за да я насърча да продължи. Изобщо не се съмнявах в истинността на думите й.
— Как се е казвала, Пола? — попитах, без да знам защо; просто усещах, че трябва да го узная.
— Тоня Грегсън — отвърна тя. Сякаш бе изпаднала в транс. В погледа й се таеше нещо толкова ужасяващо, че едва издържах да не извърна очи. Независимо от всичко, запомних — Тоня Грегсън, Реуей. А после добавих наум, подобно на човек, правещ инвентаризация на склад: „Прозрачно пластмасово кубче, в което има монета.“
— Опитал се е да се скрие под масата, знаете ли? Явно не знаете. Косата му е пламнала и е заплакал, защото в този миг е разбрал, че никога няма да си купи катамаран и дори няма да може да окоси още веднъж моравата пред дома си. — Тя протегна ръка и докосна бузата ми; ако дланта й не беше толкова студена, жестът можеше да мине за проява на интимност. — И в последните секунди от живота си е бил готов да даде всеки цент и всяка акция, които е притежавал, само за да може да окоси още веднъж моравата. Вярвате ли ми?
— Да.
— Отеквали ужасяващи писъци, той усещал мириса на керосин и разбрал, че е дошъл смъртният му час. Можете ли да се поставите на негово място? Можете ли да почувствате цялата чудовищност на случилото се?
Кимнах. Нямах сили да проговоря. Дори да бяха насочили пистолет към мен, пак не бих могъл да кажа нещо.
— Политиците говорят за мемориали, храброст и война срещу тероризма, обаче горящата коса няма нищо общо с политиката. — Видях как за миг зъбите й се оголиха в мрачна усмивка. — Опитвал се да се скрие под масата, докато косата му горяла. Под масата имало някаква пластмасова подложка или както там се казва…
— Стелка…
— Да, пластмасова стелка. Дланите му били върху нея. Усещал грапавата й повърхност и мириса на горящата си коса. Можете ли да си го представите?
Кимнах и заплаках. Говорехме за колегата ми Роланд Ейбълсън. Той работеше в отдел „Задължения“ и затова почти не го познавах. Поздравявахме се по коридорите, нищо повече. Ето защо нямах никаква представа, че е имал жена и дете. Помислих си, че ако този ден не се бях скатал от работа, моята коса навярно също щеше да гори. Едва сега го осъзнавах.