Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Намирахме се във фоайето. Портиерът Педро седеше в ъгъла, четеше „Поуст“ и попиваше всяка наша дума, понеже за него спектакълът с участието на живущите бе най-интересният на света.
Пола ми се усмихна учтиво, но ми се стори малко притеснена.
— Предполагам, че съм ви длъжница, но… нали знаете, че съм омъжена?
— Разбира се — отвърнах, без да добавя, че преди се бе здрависала с мен не с дясната си ръка, а с лявата, така че нямаше как да не забележа венчалната и халка.
Тя кимна.
— Вероятно сте ни виждали заедно, обаче той беше в Европа, когато изникна онзи проблем с климатика, и сега пак е там. Казва се Едуард. През последните две години прекарва повече време отвъд океана, което не ми се нрави, но все пак сме женени и искам да запазя семейството си. — Тя помълча секунда-две и додаде, сякаш й беше хрумнало едва сега: — Занимава се с внос-износ.
Идваше ми да кажа: „Аз пък се занимавах със застраховки, но един ден компанията се взриви“ — но в края на краищата изрекох нещо по-нормално:
— Не ви свалям, госпожо Робсън.
Нито пък възнамерявах да се обръщам към нея по име. Реакцията й обаче ме изненада, понеже ми се стори, че зърнах нещо като разочарование в очите й. Не ми се стори, а бях сигурен. Но поне се убеди, че съм безопасен.
Сложи ръце на кръста си и ме изгледа с престорено раздразнение. А може би не беше толкова престорено.
— Тогава какво искате?
— Искам да поговоря с някого. Пробвах да си запиша час при неколцина психоаналитици, но всички са… заети.
— Всички?
— До един.
— Ако имате сексуални проблеми или ви се иска да сновете из града и да убивате мъже с тюрбани, не желая да ви слушам.
— Нищо подобно. Няма да ви карам да се изчервявате, обещавам ви. — Което не означаваше: „Обещавам да не ви шокирам“ или „Няма да ме помислите за психар“. — Обяд и съвет, само това искам. Какво ще кажете?
Бях изненадан — почти потресен — от настойчивостта си. Ако бях планирал този разговор, замисълът ми щеше да се провали. А сега тя се заинтригува и навярно долови искреността в гласа ми. Вероятно реши, че ако съм някакъв женкар, не бих пропуснал шанса си през онзи августовски ден, когато останахме насаме в апартамента й благодарение на професията на Едуард, който в този миг се намираше я във Франция, я в Германия. Можех само да гадая каква ли част от отчаянието, в което бях изпаднал, бе зърнала в погледа ми…
В крайна сметка Пола се съгласи да обядва с мен в петък в „Доналдс Грил“, който се намираше близо до нашата сграда. Това навярно е най-неромантичният ресторант в цял Манхатън — добра храна, флуоресцентни лампи и сервитьори, които ви дават да разберете, че не е желателно да се заседавате дълго. Изражението й беше на човек, плащащ отдавна просрочен дълг, за който е забравил. Реакцията й не ме поласка, но ми стигаше, че тя прие предложението. Определи и час — дванайсет на обяд. Ако се срещнехме във фоайето, щяхме да отидем пеша дотам. Казах й, че съм съгласен.
Тази нощ беше изненадващо спокойна. Заспах в мига, в който отпуснах глава на възглавницата, и като по чудо не сънувах Соня д’Амико, летяща стремително надолу на фона на горящия небостъргач и придържаща полата си като стюардеса, устремена към водата.
На другия ден, докато вървяхме по Осемдесет и шеста улица, попитах Пола къде се е намирала, когато е чула за трагедията.
— В Сан Франциско — отвърна тя. — Спях дълбоко в луксозен апартамент в хотел „Редлинг“, а Едуард беше до мен и както обикновено хъркаше. Трябваше да се върна в Ню Йорк на дванайсети септември, а Едуард щеше да пътува за Лос Анджелис за някакво съвещание. Администрацията на хотела включи противопожарната аларма.
— Сигурно адски сте се изплашили…
— Естествено, но първо си помислих не за пожар, а за земетресение. После от високоговорителите прогърмя глас, който ни съобщи, че пожар в хотела няма, но в Ню Йорк е станало нещо страшно.
— Господи!
— Представете си какво е да чуеш ужасната вест, докато лежиш в непозната стая… да чуеш този глас някъде отгоре, сякаш е гласът на Бога… — Тя поклати глава и стисна устни толкова силно, че червилото почти изчезна. — Беше много страшно. Разбирам желанието на администрацията на „Редлинг“ да информира възможно по-бързо гостите за случилото се, но не мога да им простя за това как го направиха. Едва ли някога отново ще отседна там.
— Съпругът ви отиде ли на съвещанието?