Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Защо не се забавляваш, Дик? — подкани го Никол. — Защо не заговориш някое от тези снежни зайчета и не потанцуваш?

— Какво бих могъл да им кажа?

Нейният алтов, почти дрезгав глас се извиси с няколко ноти, имитирайки плачливо кокетство:

— Кажи: „Снежно зайче, ти си тъй мило!“ Какво друго можеш да им кажеш?

— Не обичам тези хлапачки по пистите. Миришат на марсилски сапун и на мента. Когато танцувам с тях, изпитвам чувството, че бутам детска количка.

Темата беше опасна — той си даваше сметка за това и внимаваше погледът му да минава над главите на младите момичета.

— Трябва да говорим по някои делови неща — каза Бейби. — Първо, има новини от дома — става въпрос за земите, които наричахме парцели на станцията. Железниците най-напред изкупиха централните парцели. Сега купиха и останалото, а то беше мамина собственост. Въпросът е къде ще вложим парите.

Като си даде вид, че е принуден да се отдалечи поради неделикатния поврат на разговора, англичанинът тръгна към едно от танцуващите момичета. Бейби го проследи за миг с недоумяващите очи на американка, плащала цял живот данък на англофилите, и продължи настойчиво:

— Това са много пари. Падат се по триста хиляди на всяка от нас. Ще се погрижа за своя дял, но Никол нищо не разбира от ценни книжа, а смятам, че и ти също.

— Трябва да отида да посрещна влака — каза Дик уклончиво.

Излезе навън, пое дъх и в устата му влязоха няколко от снежинките, които се сипеха незабележимо от потъмнялото небе. Край него профучаха с шейна три деца и извикаха някакво предупреждение на непознат за него език; чу ги да крещят на следващия завой, а по-нататък долови звъна на голямата шейна, която се изкачваше по хълма в мрака. Гарата имаше празничен вид и беше изпълнена с атмосфера на очакване, момчета и момичета чакаха да дойдат нови момчета и момичета и когато влакът пристигна, Дик се бе нагодил към околното настроение и посрещна Франц Грегоровиус тъй, сякаш специално за него бе откъснал половин час от безкрайния низ удоволствия. Но във Франц се чувствуваше напрежението на човек, поставил си определена цел, и Дик не успя да го зарази с настроението си. „Може да се отбия до Цюрих за един ден — беше му писал Дик — или ти, ако намериш време, ела в Лозана.“ Франц бе намерил време да дойде чак до Гстаад.

Той вече беше на четиридесет години. Със здрав и улегнал вид и с приятни обноски, но най-много му прилягаше строгият тон на човек, който е уверен в себе си и може вътрешно да презира нервно разстроените богаташи, които лекува. Баща му и дядо му бяха хора с големи имена в науката и това би могло да му отвори по-широко вратите към света, но той, изглежда, умишлено бе предпочел едно по-скромно обществено положение и бе потвърдил това с избора си на съпруга. В хотела Бейби Уорън набързо го прецени и тъй като не откри в него белези на оня вид хора, които уважаваше — светското изискано държане, по което хората от привилегированите класи се разпознават един друг, — започна да се държи с него тъй, както се държеше с по-нисшестоящите от нея. Никол се боеше малко от него. Дик го обичаше, тъй както обичаше всичките си приятели — безрезервно.