Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
— Тя е много-много хубава — подчерта Никол с безпристрастен глас. — И във филма ми направи силно впечатление, беше много добра.
— Добър бе режисьорът. Като се замислиш, откриваш, че в изпълнението липсваше до известна степен индивидуалност.
— Напротив. Разбирам защо тя е тъй привлекателна за мъжете.
Сърцето му трепна. За какви мъже? За колко мъже?
… Имате ли нещо против, ако пусна пердето?
… Да, пуснете го. Слънцето ми блести.
А сега къде? И с кого?
— Няма да мине много време и тя ще изглежда с десет години по-възрастна от теб.
— Напротив. Една вечер в театъра скицирах лицето й на програмата, мисля, че ще се запази.
През нощта и двамата бяха неспокойни. След ден — два Дик щеше да се опита да прогони призрака на Розмари, преди той да се е загнездил помежду им, но засега нямаше сили да стори това. Понякога е по-трудно да се лишиш от една мъка, отколкото от едно удоволствие, и споменът за нея до такава степен го държеше в своя власт, че засега нямаше какво да прави, освен да се преструва. Това не му беше лесно, защото бе започнал да се настройва против Никол — след всички тези години тя би трябвало да разпознава симптомите на наближаващите кризи, за да може да ги избягва. Два пъти в продължение на половин месец нервите й не бяха издържали: първия път това бе станало след вечерята в Тармс, когато я бе намерил в спалнята да казва на мисис Макиско с налудничав смях, че не може да отиде в тоалетната, защото ключът бил хвърлен в кладенеца. Мисис Макиско, отначало смаяна и възмутена, накрая бе разбрала. Тогава Дик не се беше разтревожил особено, защото след това Никол съжаляваше за станалото и бе телефонирала в хотела на Гос, но семейство Макиско си бяха заминали.
Но кризата в Париж подсказваше сериозността на първата. Тя може би вещаеше опасността от нов цикъл, от нов тласък на болестта. Дик беше изживял много тежки моменти по време на повторното й заболяване след раждането на второто им дете, Топси, тежки моменти, които го бяха направили нечувствителен и го бяха накарали да установи граница между болната Никол и здравата Никол. Затова сега му бе трудно да разбере докъде стига продиктуваната от чувството за самосъхранение професионална безчувственост и къде започва отскоро зародилата се студенина в сърцето му. Тъй като безразличието, в което човек съзнателно търси убежище или което се оставя да го завладее, се превръща в празнота, той се бе научил да не се занимава с Никол, държеше се студено с нея. Мнозина са писали за зараснали рани, правейки доста свободен паралел с патологията на кожата, но в живота на един човек такова нещо няма. Има открити рани; понякога те са трудно забележими, защото са се свили до такава степен, че приличат на следа от обикновено убождане, но продължават да са рани. Белезите от страданието по-скоро могат да се сравнят с ампутиран пръст или със загубено зрение на едното око. Възможно е да не чувствуваме липсата им нито за миг, но когато ни потрябват, нищо не можем да направим.
Петнадесета глава
Той намери Никол в градината, скръстила високо ръце и прихванала раменете си. Тя го погледна открито със сивите си очи като любопитно и учудено дете.
— Ходих в Кан — каза той. — Налетях на мисис Спиърс. Тя ще отпътува утре. Искаше да дойде, за да се сбогува с теб, но аз пресякох това й намерение.
— Жалко. Би ми било приятно да я видя. Тя ми харесва.
— И кого другиго мислиш, че видях — Бартоломю Тейлър.
— Не може да бъде!
— Не бих могъл да не забележа лице като неговото, прилича на стара и хитра невестулка. Оглеждаше мястото за евентуалното пристигане на Сиро и цялата му менажерия — идущата година всички ще дойдат. Подозирах, че мисис Ейбрамс е нещо като разузнавач.
— А Бейби се възмути първото лято, когато дойдохме тук.
— На тях им е все едно къде ще бъдат, затова не виждам защо не останат да мръзнат в Довил.
— Не можем ли да пуснем слух за холера или нещо подобно?
— Казах на Бартоломю, че тук някои хора измират като мухи — казах му, че пришълците измират тъй бързо, както картечарите през войната.
— Не си му казал такова нещо.
— Не съм — призна Дик. — Той се държа много любезно. Бяхме трогателна картинка, той и аз, когато се ръкувахме на булеварда. Зигмунд Фройд среща Уорд Макалистър.
На Дик не му се говореше — искаше да бъде сам, за да могат мислите му за работата и за бъдещето да вземат превес над любовните и ежедневните тревоги. Никол съзнаваше това, но го съзнаваше някак смътно и с чувство на обреченост, изпитваше и нещо като животинска омраза и въпреки това искаше да се погали о рамото му.