Тя е тъмата
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #8
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 9789548610803
- Переводчик: Пепа Соколова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тя е тъмата». Краткое содержание книги:
Белези от катаклизъм обезобразяват равнината, помнеща времена на мрачно съвършенство. Назъбена пукнатина прорязва като мълния повърхността й. Пролуката никъде не е толкова широка, че дете да не може да я прекрачи, но изглежда бездънна. Разстила се мъгла. Тук-там прозират намеци за цвят. Всеки цвят се изпълва с хиляди черни и сиви оттенъци.
В сърцето на равнината се извисява огромна сива крепост — тайнствена и по-древна от всеки записан спомен. Стара кула се е срутила напряко на цепнатината. От сърцето на укреплението се носи ужасно, дълбоко и бавно туптене — като на дремещо сърце на света, разцепващо древната тишина.
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание.
Камъкът не може да говори, но помни.
Бамбуковите пръти помогнаха. Но не достатъчно, за да спасят всички. Цялата вътрешност на крепостта се състоеше от виещи се коридори и тъмни стаи, и нямаше как да се знае, че наоколо има сянка, докато тя не атакува.
Можех да открия дребните човечета, но не бях в състояние да кажа на някой къде бяха, така че да бъдат заличени от уравнението.
Колкото по-дълбоко настъпваха войниците, толкова по-зле ставаше.
Дългата сянка бездействаше. Той бе предприел този ход, а после нищо. А Оплаквача… Какво ли ставаше с него?
Беше успял да избегне войниците, опиващи се да го убият. Прокрадваше се в опит да обедини сили с Господаря на сенките, който изпадаше в един от гневните си пристъпи.
Този беше ужасяващ, толкова лош, че Дългата сянка се срина, вършеейки наоколо, разкъса дрехите си, изгуби своята маска и почти си глътна езика. Слюнките му заливаха пода и лицето. Как беше оцелял този човек, за да стане един от най-могъщите магьосници в света, щом винаги имаше пристъпи, когато беше под стрес?
Отново не бях в състояние да кажа на някой, че Дългата сянка се срина и точно сега е моментът да му резнем главата.
Защитните заклинания, предпазващи кулата, където се спотайваха Сингх и Дъщерята на нощта, изглеждаха особено силни. Но талианците, които се опитваха да ги пипнат, знаеха кои са. И бяха самоотвержено посветени на своя командир, както и на огромното възнаграждение, което тя отреди за залавянето на Нараян.
Господарката каза, че Сингх струва теглото си в рубини, ако бъде предаден жив.
Тя никога не предложи нещо за дъщеря си.
Небето се смрачи изведнъж. Никога не бях виждал толкова много гарвани. После слънцето се скри.
46
Препуснах да открия Знахаря и Ловеца на души. Пушека беше дотолкова разбалансиран, че наистина се доближих до лудата сестра на Господарката. Тя танцуваше наоколо в бяс, говорейки си с различни гласове, кълнеше Господарката, задето е толкова инициативна, проклинаше гарваните, че не са я информирали своевременно за хода на битката.
— Не му е времето! — вилнееше тя. — Все още няма съвпадение! Не може да стане сега!
Втурнах си да открия Знахаря, когато Пушека започна да се дърпа от жената. Зареяхме се нагоре, ужасявайки гарваните, като оставихме видима диря през техния рояк. Надявах се Ловеца на души да не е достатъчно бдителна, за да я долови.
Имаше моменти, когато тя изглежда осъзнаваше моето присъствие. Макар и да ставаше предимно в случаи, когато не бях свързан със собственото ми място във времето.
Знахаря беше лесен за откриване. Той препускаше към лагера в галоп, влачейки след себе си опашка от гарвани като комета. Гигантският му черен жребец изглеждаше, сякаш лети.
Издигнах се още по-нависоко, за да видя дали някъде другаде имаше развитие, което трябва да отбележа.
Пушека май обичаше да се издига там, където се реят орлите. Извисихме се по-нависоко от всякога, докато повърхността на земята дотолкова се отдалечи, че не можех да различа обичайни подробности като хора и животни — само най-големите човешки творения изпъкваха насред снега. Данда преш блещукаше на север като наниз от зъби. На запад купчина тъмни облаци вещаеха по-лошо време за по-късно. На юг сивата каменна равнина проблясваше, сякаш покрита с наскоро изсечени монети. Равнината избледняваше в сиво небитие, макар и на предела на взора нещо да се мержелееше в сивото.
Цялата северна фасада на Наблюдателницата се виеше в пламъци.
Спуснах се там, за да открия, че Оплаквача и Дългата сянка са се събрали и започват контраатака срещу войската, превзела стената. Господарката беше там, за да помага на хората си. Всеки, който държеше бамбуков прът, стреляше, почти без да се прицелва.
Насред всички други светлини, въздухът блещукаше с фрагменти от нещо, наподобяващо северното сияние, което бяхме видели преди цяла вечност, когато Отрядът беше на път към Могилните земи. Никой от тези късове не беше по-голям от чиния. Те летяха наоколо като рояк комари. Въздухът се изпълваше със звук като от остра стомана, разсичаща въздуха. Блещуканията разцепваха всичко, освен най-плътно защитените с магия камъни на Дългата сянка.
Господарката се намираше близо до лазарета, издигнат за сенчестите бежанци. Обичайният й антураж от поклонници я обграждаше, готов да отблъсне всяка физическа атака. Тя се занимаваше с нещо, което размяташе остриетата от светлина, държейки защитниците в укритията, а Оплаквача и Дългата сянка бяха твърде заети, за да притесняват нея или войниците й.