Откраднатият сън

Когато Нина излезе на разходка с годеника си (което доста учуди Чернишов — беше студено, тъмно, валеше мокър сняг. Всъщност те сигурно тръгнаха не на разходка, а на гости у някой приятел. Ако тези приятели бяха достатъчно деликатни, вероятно на разходка биха излезли именно те, а не годениците), Елена Петровна не чака повторна молба и започна да разказва за събитията от седемдесета година. Говореше тихо, равно и спокойно, сякаш четеше на глас добре позната, но абсолютно безинтересна, омръзнала й книга.

… С Виталий Лучников Лена се запознала през шейсет и девета година, когато той дошъл да види свой земляк в нейното общежитие. Работели в различни заводи и живеели в противоположни краища на Москва, било им трудно и неудобно да се срещат: в неговата стая живеели шестима, в нейната — тя с още четири момичета. Не че била кой знае колко влюбена във Виталик и не можела да живее без него, но все пак се радвала на срещите им. Презимували някак, изтърпели ветровитата и кишава пролет, а през лятото всичко станало лесно и просто. Двамата се постарали да направят така, че смените им да съвпадат, и всеки път, когато имали свободен ден, излизали извън града, в гората. В един от тези дни, уморена от слънцето, Лена задрямала под сянката на едно дърво, а Виталий решил, докато приятелката му подремне, да набере гъби.

Лена се събудила от допира на някаква длан върху лицето й. Отворила очи и понечила да седне, но нечии ръце здраво я притискали към земята.

— Тихо, тихо, глупачко, не се дърпай. Няма да боли. Ще ти хареса — чула непознат присмехулен глас.

Тя напрегнала гласните си струни и понечила да извика Виталий, но от гърлото й излязло само неясно мучене: чуждата длан притискала устата й. После я ударили в слънчевия сплит и още веднъж, по корема, и тя загубила съзнание от болка. Когато се съвзела, един от младежите я изнасилвал, а друг стоял до нея и стискал ръцете й. Когато забелязал, че е отворила очи, той я сграбчил за раменете, повдигнал я и силно ударил тила й в земята. Съзнанието й отново помръкнало. Когато се съвзела, не видяла никого наоколо. Слънцето вече залязвало и Лена разбрала, че е минало много време. „Но къде е Виталик? — ужасена, си помислила тя. Страхът за него се оказал по-силен от ужаса на случилото се с нея самата. — Сигурно се е върнал, нахвърлил се е върху тях, а те са го убили. Той е толкова кротък, толкова беззащитен, къде ти ще се бие с тези яки бикове…“

Лена крещяла, викала Виталик, но него го нямало и нямало. Отначало я било страх да напусне мястото, където той я оставил да спи под дървото, все се надявала, че ще се върне да я потърси. Когато започнало да се мръква, излязла на шосето и се потътрила към гарата. Лена мислено се била простила със своя възлюблен герой, тъй че не повярвала на очите си, когато го видяла на перона.