Евърлес [bg]

Ние безпомощно я следваме до една оскъдно обзаведена странична стая, само с маса и няколко стола, където Ина би могла да се храни, когато няма настроение да слезе в трапезарията. Но когато Кралицата сяда на един от столовете и забива поглед в нас, тя изглежда също толкова царствено и заплашително, като че седи на трона в морския си дворец. Тя насочва пламтящите си очи най-напред към Ина.

— За да изкупиш вината за глупостите си, двамата с лорд Роан ще пътувате с мен до статуята на Магьосницата в Тилден утре и ще я помолиш за прошка. — Потръпвам при спомена за статуята в моето видение. — А вие двете… — свивам се, когато очите й се застопоряват върху мен като два огнени лъча, — … утре няма да напускате Евърлес. Ще се разправям с вас, когато се върна.

Каро и Ина свеждат главите си, ето защо и аз следвам примера им.

— Да, Ваше Величество — казва Каро с най-неуловимия си шепот.

— Ще се поправим — добавя Ина. Усещам я как трепери.

Щом Кралицата ни напуска, ние се събличаме безмълвно, измиваме лицата си и нахлузваме нощниците си. Срамът е изпепелил и последните късчета от опиянението ми, оставяйки ме празна и изцедена. Поглеждайки към Каро и Ина, мога да позная по бледите им лица и хлътнали очи, че и те се чувстват по същия начин.

Ина, която е между мен и Каро, заспива почти на мига, щом главата й докосва възглавницата, но аз чувам лекото безсънно дишане на Каро от другата страна на леглото, и то както ми се струва — доста дълго време. Все още държа тетрадката скрита под нощницата си и въпреки изтощението си нямам търпение да я извадя и да прочета още от чудноватите истории в нея. Но поради някаква причина думите, изписани на страницата, ми се струват тайни, прекалено интимни дори и за пред Каро.

— Съжалявам, че не ти казах истината за баща ми — казвам възможно най-тихо аз. Тя не отговаря веднага, но дишането й се променя, затова знам, че ме чува.

— Всичко е наред — отвръща тя най-накрая. — Тайната си е твоя и от теб зависи дали да я споделиш. Не трябваше да се разстройвам толкова от нея.

Тя замлъква и тъкмо допускам, че е заспала, когато отново заговаря:

— Съжалявам, че те забърках в това — казва тя. „В какво?“ — ще ми се да попитам, ала не го правя. — Стражите няма да са до такава степен нащрек утре, след като Кралицата замине. — Продължава тя. — Ще отидем до трезора и ще потърсим вещите на баща ти.

— Казах ти… — протестирам меко аз. — Наистина не е необходимо да го правим. Не биваше изобщо да го споменавам.

— Ще го обсъдим утре тогава. Предстои ни дълъг ден — казва тя с натежал за сън глас. След което се пресяга над тялото на Ина и сплита пръстите си с моите. — Утре, Джулс.

Каро се обръща и дръпва одеялото нагоре. Веднага, щом се уверявам, че диша дълбоко, изваждам бележника и го вдигам към оскъдната лунна светлина, изливаща се върху леглото през един малък прозорец, и се опитвам да проумея думите на Лиъм. Но първите няколко страници, които отгръщам, са посветени на търговските дела на Евърлес — цифри и графики, както и досадни бележки за размера на внесените данъци или платените дългове — и аз усещам как клепачите ми се плъзват надолу. На всеки няколко страници прихващам фрагмент от нещо — лисица, змия — преди сънят да ме повали.