Евърлес [bg]

С препускащо сърце се вкопчвам в първия си спомен — нещо, за което никога не съм била убедена дали е истинско или въображаемо — как съм сгушена на сигурно място в ръцете на майка ми, а лицето й е светло и спокойно като луната… изпръскано с кръв. „Моята малка змия“ — напява тя едва доловимо и монотонно, — „сладка любов“.

Чувам гласа й. Никога преди това не съм си го спомняла. Гласът й ми пее сладостна, позната песен. Умът ми изостава. Как се нарича тази песен?

Онази част от мен, която все още е тук, в читалнята с Каро, Ина Голд и вещицата, все още на седемнайсет, очаква да се събуди… но аз не се събуждам. Лицето на майка ми трепти и се разтваря пред мен, но същото не се случва с песента. Виждам зелена трева през един прозорец, сияеща на слънцето.

Сетне песента се вледенява във вик.

Аз също крещя и въздухът се превръща в кръв навсякъде около мен. След промеждутък от време, изглеждащ като цяла вечност, женският писък секва.

— Вземи я! — чувам как тя диша тежко някъде над мен. — Вземи я сега!

Чакай…

Сцената се променя. Аз съм в ръцете на някакъв мъж и ние бягаме, бягаме по тревата, през градски площад, който не мога да назова. Мъжът, чието лице е размазано над мен, но чието присъствие ми носи утеха, спира само за миг пред голяма сива статуя, която се извисява на стъпка по-високо от него на фона на бледото небе. Статуята е необичайна — на млада жена, държаща шепа камъчета в свитите си като чашка ръце, сякаш получава дар или дава такъв. Традиционната поза на Магьосницата, изобразяваща момента, в който тя държи предполагаемия дар на Алхимика и знае, че той я е предал. Човекът ме премества и ме гушва в едната си ръка. Той се протяга и измъква някакво камъче от неподвижните пръсти на статуята.

Изведнъж над видението се спуска мрак и през него изплуват нови образи — непознати образи, които не са от място, което различавам и което съществува в Семпера. Има кръгли постройки, направени от струпана козина върху ледено поле, стълбище с каменни стъпала, издигащи се от изпускащата изпарения тъмнозелена гора, и нещо, което според мен трябва да е великият дворец на Семпера край морето, но наполовина разрушен и горящ.

Млада жена сред черна равнина, чието лице е в сянка, разперва дланите си към мен. За миг заприличва на оживялата статуя. Вятърът яростно развява тъмната коса около лицето й, същият вятър, който мога да почувствам как ме брули, докато тичам към нея. В ръката ми има нож и нещо, което искам от момичето — нещо, което трябва да се купи с кръв.

Едва когато се приближавам, съзнавам, че врагът ми също има нож. Тя го хвърля и той разцепва въздуха, летейки право към сърцето ми…