Еликсир в Ада [bg]

Дон Филип хвана нежно крайчеца на пергамента с два пръста и прелисти почти прозрачния лист. Той не се сърдеше на никого, че попадна тук. Така го беше възпитал баща му, който беше достоен човек. Двамата се срещнаха на два пъти тук, докато караха тор по време на селскостопанската си дейност. Човек не биваше да се възмущава от онова, което му се е случило, защото това беше изпитание, дадено свише за греховете му. Така говореха преди и в църквата.

Дон Филип не позволяваше на съмнението да го измъчва, тъй като беше сигурен, че се намира в Града временно. И със смирението си щеше да направи така, че след сто хиляди години щяха да го преместят в Рая, защото за примерно поведение освобождаваха дори и от затвора. А старият циник Алба можеше да нарича мислите му „фантасмагорични“ колкото си ще, но той беше убеден, че в Небесната канцелария го помнеха и задължително щяха да го повикат там заради преданата му служба, и да отворя Райските порти пред него. А той щеше да изчака този момент. Защото тук по принцип нямаше закъде да бърза.

До прозорчето му се приближиха двама души с наметнати на раменете шлифери, сякаш не им беше достатъчно горещо в този пъкъл. След тях вървяха още осем души, които по нищо не приличаха на носачи. Просто сеньорите с шлифери не носеха никакъв багаж.

— С какво мога да ви бъда полезен, господа? — попита дон Филип любезно, както подобаваше на един знатен кабалеро, който бе положил доста усилия, за да научи варварското наречие. — Багажа си ли искате да оставите?

Единият от сеньорите плъзна върху черното стъкло карта с холограма и малка снимка, която до половината бе скрита от печат с добре познатата на дон Филип рогата емблема. Испанецът скочи от креслото си като пружина.

— На какво дължа това високо посещение? Искате ли да влезете, сеньори?

Всъщност сеньорите вече влизаха в стаята, така че предложението му явно беше закъсняло. Ако се съдеше по формата на очите на единия от гостите, той беше китаец, а другият — европеец.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса — каза китайският сеньор и седна на куция стол, като едва успя да запази равновесие. — Трябва да разпознаете един човек, уважаеми.

Дон Филип демонстрира с целия си вид, че е готов да разпознае всички на света. Без да дочака покана, сеньорът от Европа седна на неговия стол. Старецът остана прав.

— Виждали ли сте този човек? Предупреждавам ви, че носите отговорност за неверни показания — каза студено европеецът и пъхна ръце в джобовете си. — Ако разберем, че ни лъжете, ще ви преместим на работа в квартала на тъщите, чиито зетьове са се самоубили заради тях.

Пред зачервените очи на дон Филип се появи смачкан лист. На него беше изобразено същество, с което в старите времена плашеха децата. То имаше дълги уши, изопнато лице, разкривени пръсти, остри кътни зъби и злобен поглед. Но най-интересното бе, че това лице беше много познато на дон Филип. Той въздъхна с облекчение, тъй като Алба отдавна му бе разказал за зловещия квартал, от който не се бе върнал нито един от изпратените там. Защото кварталът на тъщите беше истинският Ад.

Да, познавам го — отвърна, стараейки се да не изгуби достойнството си. — Веднъж разговарях с този господин. Въпреки че изглежда по този начин, той се оказа любезен и галантен кабалеро. Съгласи се да ме замести на гишето за десет минути, докато отида в килера да взема лекарството за болния си гръб.

Европеецът и китаецът бързо се спогледаха с такава радост, та старецът си помисли, че явно са открили длъжника, който бе изчезнал. Китайският сеньор сви ръката си в лакътя и направи загадъчен рязък жест от горе на долу, прошепвайки непознатата дума „Йес!“.

— Видя ли, Ван Ли — отбеляза европеецът, — веднага ти казах, че трябва да дойдем на тази гара. Кълна се, че имах съвсем ясно предчувствие. Напразно обиколихме съседните девет гари. И напразно прегледахме толкова много багажни клетки!

Китаецът закима в знак на съгласие като механична кукла, сетне стана и стисна ръката на европееца. Стъписаният дон Филип си призна, че изобщо не разбира какво се случва, и затова продължаваше да стои насред стаята и да се усмихва угоднически и глуповато.

Китаецът се изтръгна от ръкостискането на приятеля си и се вторачи в испанския гранд.

— Прекрасно. Паметта ви ще бъде оценена на хиляда златни дублона.

Дон Филип си представи пет масажистки от Таити, кадифен костюм, обувки от крокодилска кожа, завистта на Алба и много други неща, които едва ли би си позволил да изрече на глас. Вярно, той така и не разбра защо го споходи това щастие. Но това нямаше никакво значение.