Приемане [bg]

Пресече границата с този човек. Пожертва вътрешния му покой пред олтара на ненаситния си интерес, любопитство и амбиция. Той не заслужава такова снизходително отношение.

— Извинявай.

Непохватно коленичиш в шумата и полузасъхналата кал до него. Истината е, че още не ти се връща вътре, на Уитби май също.

— Единственото ми извинение е, че беше много дълъг ден.

— Няма проблем — отвръща той след кратко мълчание и продължава да мие мишката. После доброволно пояснява: — Имам я от пет седмици. Като дете гледах куче и котка, но оттогава не съм имал домашен любимец.

Опитваш се да си представиш дома му, но не успяваш. Представяш си само безкрайно бяло пространство с бели, модерни мебели и компютърен екран в ъгъла — единственото цветно петно. Което вероятно означава, че домът на Уитби е пищна, декадентска къща с всякакви стилове и периоди, изразени с ярки, наситени цветове.

— Растението цъфна — прекъсва той размишленията ти.

Отначало не разбираш. После схващаш смисъла и леко се изправяш.

Уитби те поглежда.

— Няма нищо спешно. Всичко свърши.

Сподавяш импулса да го изправиш насила и да го повлечеш към сградата, за да ти покаже какво значи „нищо спешно“.

— Обясни ми — казваш ти, като наблягаш достатъчно върху думата, за да прозвучи като яйце, което всеки миг ще се пропука. — И конкретно.

— Стана посред нощ. Снощи. Всички си бяха тръгнали. Понякога работя много до късно, а и обичам да стоя в хранилището-катедрала. — Той отмества поглед, после продължава, сякаш си го попитала нещо. — Просто ми харесва. Успокоява ме.

— И?

— И снощи, когато влязох, ми хрумна да нагледам растението — казано твърде небрежно, сякаш винаги го наглежда — и видях цвят. Растението цъфтеше. Но вече го няма. Всичко стана много бързо.

Важно е разговорът да не спира, Уитби да бъде спокоен и да отговаря на въпросите ти.

— Колко продължи?

— Може би час. Ако ми беше минало през ума, че ще опада, щях да повикам някого.

— Как изглеждаше цветът?

— Най-обикновено, със седем или осем венчелистчета. Прозрачни, почти бели.

— Направи ли снимки? Клип?

— Не. Мислех, че ще издържи известно време. А после не казах на никого, защото вече го няма.

Или защото при липсата на доказателства, то би било доказателство против него, против психичното му състояние, точно когато е на път да се отърве от тази си репутация.

— А какво направи?

Той свива рамене, опашката на мишката потрепва, докато я премества в дясната си ръка.

— Предвидих пречистване. За всеки случай. И си тръгнах.

— През цялото време си бил с предпазен костюм, нали?

— Да. Естествено. Разбира се, че бях.