Синът на феите [bg]

— Може ли да ми дадеш кокала от бута за него? — помоли Фриз.

— А защо да не приготвя от него супата за вечерята на епископа?

— По него няма нищо — взе да я увещава Фриз. — Дай ми го за звяра. И без друго ще получиш други кокали, когато сготвят прасето.

— Вземи го, вземи го — каза тя нетърпеливо. — И ме остави да се залавям за работа.

— Ще дойда да помагам веднага щом нахраня звяра — обеща й Фриз.

С махване на ръка тя го изгони от кухнята в двора и Фриз се покатери на платформата и погледна над оградата. Звярът лежеше, но когато видя Фриз, повдигна глава и започна да го наблюдава.

Фриз скочи на оградата, преметна дългите си крака през нея, и се разположи удобно отгоре, с провесени над мечата яма крака.

— Ей — каза той тихо. — Добро утро, зверче. Надявам се, че си добре тази сутрин.

Звярът дойде малко по-близо, до самия център на ямата, и вдигна поглед към Фриз. Фриз се надвеси над ямата, като се държеше здраво за стената с една ръка. Наведе се толкова много надолу, че кокалът от бута се полюшваше точно под стъпалата му.

— Ела — каза той благо. — Ела и вземи това. Нямаш представа какви неприятности ми струваше да го взема за теб, но снощи видях как орязаха месото от него и намислих да ти го дам.

Звярът наклони леко глава на една страна, а после — на друга, сякаш се опитваше да разбере поредицата от думи. Явно беше доловил кроткия тон, тъй като се протегна нагоре към силуета на Фриз, седнал на оградата.

— Хайде — каза Фриз. — Хубаво е.

Предпазлив като котка, звярът се приближи на четири крака. Дойде до стената на арената и седна точно под стъпалата на Фриз. Фриз се протегна надолу към него и звярът бавно се изправи, постави предните си лапи на стените на арената и посегна нагоре. Беше висок, може би повече от четири фута. Фриз се пребори с изкушението да се отдръпне уплашено от него, предполагайки, че звярът ще усети страха му; но освен това бе подтикван от любопитство, искаше да види дали ще може да храни това животно от ръка, да види дали ще може да хвърли мост през пропастта между този звяр и човека. Бе воден, както винаги, от собствената си обич към безсловесните, уязвимите, наранените. Протегна се малко по-надолу, а звярът повдигна чорлавата си глава и внимателно пое в устата си кокала, сякаш го вземаше от любяща ръка, която го бе хранила цял живот.