Смъртта на магьосника

— Лесна мишена — Ранулф затвори прозорчето, после отново го отвори — дървото поддаде безшумно.

— Възможно е убиецът да е бил тук — заяви Корбет. — Можел е да отваря от време на време прозорчето и да забележи къде се намира Вервен. Скрит зад тази врата, той би могъл да чуе как французинът се разхожда нагоре-надолу.

— Но това е невъзможно! — възрази управителят. — Вратата долу е заключена, това е единственият ключ, а моят прислужник никога не би го дал на някого, дори и на теб, сър Хю, без мое разрешение.

Корбет разсеяно се съгласи. Той благодари на сър Едмънд и го помоли да държи долната врата отворена, за да може да продължи разследването си.

— Слез долу в двора — нареди той на Болингбрук, — огледай плочите, виж дали няма да намериш нещо подозрително.

— Ама дворът е целият в кал — отвърна Болингбрук. — Сър Хю, то ще е все едно да търся игла в купа сено.

— Нищо, ти пак огледай, може да извадиш късмет.

Корбет се върна да разглежда прозорчето, като отваряше и затваряше дървения капак. Помоли Ранулф да слезе долу и да нареди на стража да заеме позицията си на стената. Когато той го стори, Корбет започна да затваря и отваря прозорчето, викайки на стража да се обади, ако забележи нещо нередно. След малко войникът дойде до вратата и притисна лице в отвора:

— Сър Хю — извика той, — едва забелязвам, че си тук. Можеш да отваряш и затваряш прозорчето, почти без да забележа. Вратата се пада в сенчеста ниша, далеч от светлината.

Корбет му благодари, затвори дъсчицата, наведе се и приседна в ъгъла на стълбището, като опитваше да стопли с дъх пръстите си. Ранулф, облегнат на стената, ритна с върха на ботуша си тухлената зидария.

— Сър Хю, нали не вярваш, че убиецът се е качил тук?

— Ще ти кажа в какво вярвам, Ранулф: ние сме сякаш загубени в гората, където е паднала тежка мъгла и дърветата растат нагъсто, а когато оредеят, то е само за да разкрият някое тресавище или блато. Не вярвам, че тези смъртни случаи са случайни, не вярвам Дестапл да е умрял от пристъп или Луи да се е подхлъзнал по стръмното стълбище. Защо мосю Вервен, тъй свикнал с височините, който се качва на стената, за да отдъхне, да се разведри, защо един такъв крайно внимателен човек ще падне? Много умно е замислено, имай предвид — Корбет прехапа гневно устни. — По главата на Вервен има повече рани, отколкото коса и аз съм убеден, че дьо Краон ще увери сър Едмънд, че вината не е негова и че Вервен не трябвало да се качва на крепостните стени в такъв мразовит ден — той се наведе и дръпна наметалото на Ранулф. — Нещо не е наред, но не знам какво. Дьо Краон тайно ни се надсмива.

— Ако му кажем какво сме открили — заяви Ранулф, — той ще ни се присмее дори повече. Едно нещо ще ти кажа, господарю, той не може да обвини никой от нас за смъртта на Вервен — ние бяхме с теб в стаята ти, когато е паднал.

— Така е — отвърна Корбет, — но се питам къде са били мосю дьо Краон и свитата му?