Твоята целувка
- Автор: Додд Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Твоята целувка». Краткое содержание книги:
— Да… донякъде. Колко странно, че си се сетил за нея. Толкова много време не я бях чувала, а ето два пъти през последната седмица някой ми напомня за трагедията.
Ремингтън се обърна към нея и на светлината лицето му изглеждаше сурово както никога допреди. Дори Лизи изскимтя и се кротна.
— И кой друг ти е говорил за това? Бас държа, че Магнус.
— Съвсем не. Въпросният човек беше лорд Фанторп. Бил неин годеник.
— Че е бил, бил е. — Очите на Ремингтън се свиха в цепки.
— Словата му бяха изпълнени със сърдечна болка. — Горкичкият.
— Той е бил един от заподозрените. Знаеше ли този факт?
Тя потрепери. Сви колене към гърдите и ги обгърна с ръце.
— Този хилав старец? Глупости!
Ремингтън очевидно се раздразни от пренебрежението й. Тръгна към нея, но после се върна обратно, сякаш се боеше да се озове твърде наблизо.
— Тогава той не е бил нито хилав, нито старец, а Присила е щяла да пристане на друг.
Загадката ставаше все по-заплетена с всяка изречена дума. Елинор внимателно огледа съпруга си, който стоеше — огромен и плашещ — с гръб към светлината.
— Откъде знаеш? И какво те е грижа?
— Аз съм синът на другия, с когото тя е щяла да избяга.
— О-о-о! — Изведнъж й просветна. Елинор се втренчи в него, докато осмисляше информацията. Вярваше му. Ако баща му е имал неговата външност, всяка жена на света сигурно е била готова да зареже здравия разум и да му пристане. В края на краищата нали самата тя точно това беше направила?
— Не изглеждаш изненадана — подхвърли той.
— Напротив. Просто… започвам да разбирам. Не всичко, но нещата си идват на мястото. — Манията на Ремингтън вече не й се струваше толкова странна. — Трябва да призная, че лорд Фанторп ми разказа съвсем друго нещо. Той твърди, че някакъв мъж без титла се влюбил в лейди Присила и когато тя отказала да избягат, я убил.
Ремингтън се усмихна криво.
— Фанторп не е искал хората да узнаят, че годеницата му е предпочела друг.
— Предполагам, че си прав. Той определено изглеждаше доста озлобен. Значи според теб той е убил лейди Присила в пристъп на ревност?
— Бил е задлъжнял. Зестрата на леля ти му е била нужна.
— Значи… няма как той да е убиецът. — Лизи се сви на кравай в краката й — топло, живо същество, което се радваше на близостта й, което беше щастливо да е тук — пълен контраст с вихъра от зловещи спомени, които танцуваха във въздуха.
— Точно така. След смъртта й трябвало да избяга на континента, за да се спаси от кредиторите си. Оженил се за една много по-възрастна от него италианска графиня и след смъртта й се завърнал в Англия с парите й, повечето от които вече е пропилял.
— Лорд Фанторп каза, че престъпникът бил депортиран в Австралия. — Елинор го погледна и ясно видя вродената му самоувереност. — А ти си американец.
— Когато баща ми отслужил повинността си, той заминал за Бостън, където бил прехвърлил част от богатството си, и започнал наново.
— Фанторп каза, че името на мъжа било Джордж Марчънт, фамилията ти не е Марчънт — възрази Елинор, която държеше да изясни всичко.
— Убиецът е бил твърдо решен да прикрие всички следи на вината си, затова е поръчал семейството ми да бъде изтребено да крак. — Елинор си пое ужасено дъх. — Промених фамилията си.
— Мили боже. Толкова съжалявам за загубата ти. Ще ми се… — Щеше й се да го приласкае, да отнеме болката му, но той беше студен и дистанциран, унесен в спомена за трагичните събития. Тя не можеше да си представи какво му е било.
— Марчънт означава „търговец“, Найт — „рицар“. Допадна ми иронията.
Елинор седеше на леглото, което почти бяха изтърбушили със страстта си и не даваше пукната пара нито за справедливостта, нито за иронията. Изправена пред фактите, тя мислеше единствено за това, че го обича.
„Влюбена съм в него, а той никога няма да обикне една Де Лейси, не и когато тя е потъпкала надеждите му за възмездие.“
Нейните собствени надежди също бяха на път да загинат.
Но още не беше късно да промени пътя.
Безнадеждността се оказа нейното избавление. В крайна сметка, след като всичко беше загубено, спокойно можеше да говори това, което й е на сърце.
— Значи и ти си ме излъгал за името си.
— Какво? — сопна й се той.
Пръстите й стиснаха козината на Лизи.
— Излъгах коя съм, но същото важи и за теб.
— Не се безпокой — изсъска той презрително. — Законно промених фамилията си. Ние сме женени.
— О, не съм се безпокояла. Просто изтъквах, че и ти не си бил кой знае колко честен с мен.