Брат Од
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брат Од». Краткое содержание книги:
Само че във всеки човек се крие нещо, което убягва от погледа, и това важи с тройна сила за героя на Дийн Кунц. Защото Од, обитател на градчето Пико Мундо, притежава способността да говори с мъртвите и като неофициален посланик на добра воля между нашия свят и техния помага за наказване на злото.
След смъртта на любимата си Сторми и потресаващата среща с коварната и извратена Датура той търси убежище в манастир. Сивото ежедневие е като балсам за наранената му душа, пък и духовете на мъртвите вече не смущават дните и нощите му, явява му се само неизменният Елвис. Безметежното му съществуване е нарушено от множество бодаси, витаещи около болните дечица, приютени от монахините. Од знае, че появата им предвещава трагично събитие. В разгара на страховита снежна буря монасите и монахините обединяват усилия да спасят децата. Обитателите на манастира не подозират, че са подложени на чудовищен експеримент, а Од се среща с враг, древен и неумолим като самото време.
— Мили Боже, черният облак мистерии е станал толкова гъст, че едва те виждам. Този мръсен смог ще се разнесе и хората ще си кажат: „Ето го Од Томас. Чудно, как ли изглежда напоследък?“
— Мадам, нуждая се от помощта ви. Познавате ли Джъстин от стая трийсет и две?
— Мили, не само че познавам всички деца тук, но и ги обичам като родна майка.
— Когато била на четири годинки, баща й я давил във ваната, но не я довършил като майка й. Прав съм, нали? Не бъркам?
Сестра Мириам присви очи:
— Не ми се мисли къде се мъчи душата му сега. — Тя погледна игуменката и добави донякъде виновно: — Всъщност не само че си го мисля, ами го и правя с голямо удоволствие.
— Сестро, това, което действително ме интересува, е дали Джъстин не е била няколко минути в клинична смърт, преди полицията или от „Бърза помощ“ да я съживят, защото баща й я е довършил. Това възможно ли е?
— Да, Оди — отвърна сестра Анджела. — Можем да проверим здравния й картон, но доколкото си спомням, случаят беше такъв. Претърпяла е мозъчно увреждане от продължителната липса на кислород и не показвала признаци на живот, когато полицаите нахлули в къщата и я открили.
Ето защо момиченцето можеше да служи като мост между нашия свят и следващото измерение: вече е била там веднъж, макар и за кратко, но медицинският екип я е издърпал тук с най-добри намерения. Сторми беше успяла да се свърже с мен чрез Джъстин, понеже Джъстин живее повече от Другата страна, отколкото тук.
— Има ли други деца със същото увреждане?
— Няколко — потвърди сестра Мириам.
— А те по-контактни ли са от Джъстин? Поне едно от тях? Не, не е там работата. Могат ли да говорят членоразделно? Това ме интересува.
Родион Романович се беше приближил по поста край майката игуменка и ме зяпаше начумерено, като погребален агент, който търси клиенти и вярва, че аз съм подходящ кандидат за балсамиране.
— Да — отвърна сестра Анджела. — Има поне две такива.
— Три — поправи я сестра Мириам.
— Мадам, някое от тези деца излязло ли е впоследствие от състояние на клинична смърт като Джъстин? Имате ли някаква представа?
Сестра Мириам се намръщи и погледна игуменката.
Сестра Анджела поклати глава:
— Предполагам, че е отразено в здравните им картони.
— Колко ще ви отнеме да прегледате картоните, мадам?
— Половин час, четирийсет минути? Може да намерим това, което търсим, и в първия картон.
— Ако обичате, сестро, бихте ли побързали? Трябва ми дете, което някога е било мъртво, но е запазило способността си да говори.
От тримата само сестра Мириам не знаеше нищо за шестото ми чувство.
— Миличък, започваш да ме плашиш — възкликна тя.
— Плашенето отдавна ми е специалитет, мадам.
Четирийсет и втора глава
В стая номер четиринайсет Джейкъб беше привършил поредния портрет на майка си и го беше напръскал с фиксатор. Сега грижливо остреше многото си моливи с шкурката и очакваше повика на белия лист върху статива.
На масата беше оставен поднос с празни чинии и мръсни прибори. В момента в стаята нямаше бодаси, макар че мрачният дух, който се зовеше Родион Романович, стоеше на прага, преметнал през ръка палтото си. Шапката от меча кожа още се мъдреше на главата му. Бях му забранил да влиза, защото плашещото му присъствие можеше да смути младия художник.
Ако въпреки всичко руснакът влезеше в стаята и откажеше да се махне, бях намислил да грабна шапката му, да си паркирам задника отгоре й и да я ароматизирам с парфюма „Од“, сензационния аромат на това лято. Зная как да бъда безмилостен.
Седнах на масата срещу Джейкъб и го заговорих:
— Хей, пак съм аз. Чудакът Томас.
Към края на неотдавнашната ми визита той посрещна всичките ми коментари и въпроси с такова мълчание, че се убедих: беше се укрепил в свой вътрешен редут, където нито ме чуваше, нито усещаше присъствието ми.
— Новият портрет на майка ти е сред най-добрите ти работи. Получил се е страхотно.
Надявах се, че ще го заваря в по-словоохотливо настроение от предишния път, но уви, от устата му не се лееше словесен ромон.
— Сигурно много се гордееш с таланта си.
Джейкъб подостри и последния си молив, вдигна го в ръка и насочи вниманието си към белия лист на статива.
— След като те посетих, изядох един страхотен сандвич с говеждо и туршия, която вероятно не беше отровена.
Дебелият език се показа между зъбите на Джейкъб, който лекичко го захапа, чудейки се с какви щрихи да започни.
— И после онзи гадняр за малко да ме обеси в камбанарията, една нелицеприятна страхотия ме преследва в тунел и изживях снежно приключение с Елвис Пресли.