Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Спря и се обърна да види, но коридорът беше празен. Върна се няколко крачки и погледна зад ъгъла. Нищо.
Сигурно беше някакъв случаен шум от кораба: отдолу проклетото нещо дрънчеше и вибрираше като някакво чудовищно кречетало.
Тя продължи покрай стената, подпирайки се с лакът, след което мина до отсрещната и се плъзна отново напред. Още четири дни до Ню Йорк сити. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да види приятелите си.
В този момент то се появи отново: чувството, че е преследвана.
Спря рязко, този път свали слушалките от ушите си. Огледа се, но отново нямаше никого. Впрочем, къде се намираше? Това беше поредният покрит с килим коридор, с което приличаше на частна заседателна зала или на нещо от този сорт. Беше необичайно пуст.
Тя отметна косата си назад с нетърпелив жест: боже мили, сега беше толкова уплашена, колкото и онези старчоци. Надникна през един интериорен прозорец в една от стаите и видя дълга маса, с наредени по дължината й компютри — интернет зала. Поколеба се дали да не се вмъкне и да влезе онлайн, но се отказа — всички добри сайтове сигурно бяха блокирани.
Когато се извърна от прозореца, улови движение с ъгъла на окото си — някой се дръпна бързо зад ъгъла. Този път нямаше съмнение.
— Хей! — извика тя. — Кой е?
Отговор не последва.
Сигурно беше някоя прислужница — корабът гъмжеше от тях. Тя продължи да върви, но сега по-бързо, стискайки слушалките в ръка. Тази част от кораба беше тягостна все пак; щеше да се върне назад, там, където се намираха магазините. Без да спира, хвърляше по едно око за някоя диаграма, от която да разбере местоположението си в момента. Докато го правеше, можеше да се закълне, че чува през тътена на двигателите лек шум от стъпки по килима.
Това бяха глупости. Продължи да върви по-бързо, зави отново, после пак, все още без да открива никаква карта или място, което да й е познато — само още безкрайни коридори. Освен това тя забеляза, че килимите под краката й са отстъпили място на балатум.
Осъзна, че е влязла в една от забранените зони на кораба, явно пропускайки табелката „Не влизай“. Сигурно е била върху вратата, която беше отворила с ритник. Но не искаше да се върне по същия път: нямаше начин.
Зад нея определено се чуваха стъпки, сега по-отчетливи, които забързваха и забавяха според нейните крачки. Ами ако я преследваше някой перверзник? Може би трябваше да бяга — щеше да избяга всякак на един стар перверзник. Тя стигна до една странична врата, мина през нея и се спусна по метална стълба, достигайки друг коридор. Чу потропването на стъпки по стълбата зад нея.
Точно тогава тя хукна.
Коридорът направи остра чупка и завърши с врата, на която беше изписано в червено:
Натисна бравата. Заключено. Тя изпадна в паника, едва сдържаше дъха си. Можеше да чуе отекващите по коридора забързани стъпки. Опита отново бравата, разтърсвайки я, като викаше. Плейърът й се измъкна от джоба и се плъзна по пода, без да го забележи.
Тя се обърна отново, огледа се в паника за друга врата, за пожарен изход, за нещо.
Тичащите стъпки се чуваха все по-близо и по-близо. И тогава внезапно иззад ъгъла се показа един силует.
Мади се дръпна рязко, в гърлото й се надигна вик, но като се взря по-напрегнато, изхлипа с облекчение:
— Слава богу, че сте вие. Помислих… че някой ме преследва… не знам. Загубих се. Толкова се радвам, че…
Ножът се появи толкова бързо, че тя нямаше време дори да извика.
39.
Льосюр беше застанал в дъното на мостика. Мейсън стоеше до него. Той гледаше как комодор Кътър, сплел ръце зад гърба, крачи с бавна отмереност напред-назад пред таблото с подредени от единия до другия край плоскоекранни монитори. Очертаният му силует отминаваше екраните един след друг. Но очите му оставаха вперени напред, без да поглеждат нито екраните, нито вахтения офицер, застанал отстрани с нещастна физиономия.
Льосюр погледна към радара и дисплеите за климатичната система. Корабът заобикаляше южния фланг на голяма, движеща се по посока на часовниковата стрелка, буря. Добрата новина беше, че вятърът духаше отзад; лошата: това означаваше, че се движат с попътна вълна, която не превишаваше скоростта на кораба. Жироскопите бяха опънати до крайност отпреди часове, но дори така корабът имаше бавно, колебливо ротационно отклонение, което гарантираше допълнителен дискомфорт за пътниците. Той погледна към дисплеите отново. Вълните се издигаха на девет метра височина, вятърът се носеше с четирийсет възла, радарът показваше много разсеяни сигнали. Въпреки това „Британия“ се справяше чудесно. Льосюр изпита чувство на гордост.