Стъпки от огън
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стъпки от огън». Краткое содержание книги:
Но Рина не е единствената, запленена от красотата на пламъците. Още някой е обсебен от това могъщество — но е обзет от желанието не да се бори с него, а да го притежава, да го използва за отмъщение…
След години обучение Рина най-сетне става член на специалния отряд за разследване на палежи. Силата и уменията й постоянно са поставени на изпитание. Понякога работата пречи на личния й живот. Но тя не може да обвинява мъжете — жена, покрита със сажди, която издава заповеди и мирише на пушек, не е най-привлекателната партньорка. Докато накрая среща Бо Гуднайт, който изглежда различен. Той се е опитвал да я намери години наред и сега, когато тя е толкова близо до него — живее в съседната къща — няма намерение да я изпусне.
Нито пък мъжът, който започва да я преследва със заплашителни среднощни обаждания и поредица от ужасяващи престъпления. Докато се опитва да открие причината — на обажданията, на пожарите, на омразата, насочена към нея, Рина ще се озове в най-ужасния ад, който някога е могла да си представи.
— В училището имат медицинска информация за учениците и ми дадоха името на лекаря. Тревор не е имал час при него в деня, за който говорим.
— В доклада не се споменава за това — отбеляза О’Донъл. — И двамата родители са били на работа, докато не са били известени за пожара.
— Тук има отпечатъци. Малки, приличат на детски.
— Мисля, че ще е най-добре да проговорим със семейство Паркър.
Ела Паркър беше лъскава и стилна дама на тридесет и осем. Беше вицепрезидент в отдела по маркетинг на местна фирма и дойде в полицейския участък с куфарче „Гучи“. Съпругът й беше нейно копие — шеф на отдела за доставки на голяма организация за изследвания и разработки.
Той носеше италиански обувки и ролекс.
Доведоха и Тревор с тях, както ги бяха помолили. Момчето беше жилаво, дребно и с намусена физиономия, якето му струваше двеста долара.
— Благодаря ви, че дойдохте — започна О’Донъл.
— Ако има някакъв напредък в разследването, бихме искали да го чуем — Ела постави куфарчето си върху масата пред нея. — Свързахме се със застрахователите и оценителите на щети. Трябва да се върнем в къщата възможно най-скоро, за да започнем ремонта.
— Разбираемо. Тъй като определихме причината за пожара, има няколко въпроса, които трябва да ви зададем.
— Предполагам, че говорите за нашата бивша чистачка.
— Бивша? — вдигна вежди Рина.
— Уволних я вчера. Няма съмнение, че вината е нейна. Никой друг не знае кода на системата за безопасност. Казах ти, че това беше грешка — обърна се към съпруга си тя.
— Ани имаше чудесни препоръки — напомни й той. — И работи за нас цели шест години. Не си представям защо би запалила пожар в нашата къща?
— Хората нямат нужда от причина, за да вършат разни разрушителни неща. Просто го правят. Говорихте ли вече с нея? — настояваше Ела.
— Ще говорим.
— Не разбирам защо тя не е на първо място в списъка ви! Защо трябва да ни разкарвате дотук? Имате ли представа колко време, стрес и енергия се изразходват, когато пламне пожар в къщата ви?
— За ваше сведение имам — отвърна Рина. — Съжалявам, че ви се налага да се справяте с това.
— Има повредени лични вещи на стойност няколко хиляди долара, да не споменавам повредите по къщата. Трябваше да отменя срещи, напълно да пренаредя програмата си…
— Ела! — В гласа на Уилям Паркър прозвучаха отегчение и досада, които на Рина се сториха рутинни. Явно подобни спорове се повтаряха често в това семейство.
— Не ми викай! — сопна му се тя. — Единствено аз се занимавам с всичко. Не стига, че ти… — тя млъкна и вдигна ръка. — Извинявайте. Разстроена съм.
— Разбирам ви. Бихте ли ни казали колко често се качвате на тавана? — намеси се О’Донъл.
— Поне веднъж месечно. Имам — по-точно имах чистачка, която да го почиства редовно.
— Господин Паркър, а вие?
— Два-три пъти в годината, предполагам. Качвам или свалям багаж. Коледната украса, такива неща.
— Тревор, а ти?
— На Тревор не му е позволено на ходи на тавана — намеси се Ела.
Рина прехвана бързия поглед, който момчето хвърли на майка си, преди да го забие обратно в масата.
— Когато бях дете, обикновено често си играех на тавана — рече разсеяно тя. — Там имаше толкова интересни неща.
— Казах, че не му е позволено.
— Какво не е позволено на едно момче и какво прави то, често пъти не са едно и също нещо. Според нашата информация Тревор редовно е бягал от училище.
— Веднъж. Вече не му е позволено да играе с онова момче. Не виждам на вас какво ви влиза в работата.
— Сутринта, когато е пламнал пожарът, Тревор не е бил на училище. Беше ли, Тревор?
— Разбира се, че е бил — гневът и нетърпението изостриха гласа на Ела до високите октави. — Съпругът ми го взе от училище веднага след като научихме за пожара.
— Но си отишъл малко преди обяд, нали така, Тревор? Закъснял си. Представил си бележка, в която пише, че си бил на лекар.
— Това е смешно!
— Госпожо Паркър — произнесе с нисък и спокоен глас О’Донъл. — Има ли някаква причина, поради която не давате на сина си да отговори на въпросите ни?
— Аз съм негова майка и няма да позволя да бъде разпитван и сплашван от полицията. Ние сме жертви, а вие подхвърляте намеци И отправяте обвинения срещу едно деветгодишно момче — тя се изправи. — Стига толкова. Тръгвай с мен, Тревор!
— Ела, млъкни най-сетне! Просто замълчи за пет минути — Уилям се обърна към сина си. — Тревор, отново ли си избягал от училище?
Момчето трепна, но продължи да гледа втренчено масата. Рина забеляза, че в очите му проблясват сълзи.
— Ходи ли онази сутрин на тавана, Тревор? — попита го тихо тя. — Може би просто си играл…