Два следобед.
— Мамиш ме, лайнар такъв! — извика Ейбръхам.
— Не те мамя — отвърна с кротък глас Бейкър. — Дължиш ми долар и четиресет, глупако.
— На мошенници не плащам — Ейбръхам стисна с юмрук монетата, която си подхвърляше.
— Аз пък не играя с типове, които ме наричат с подобни имена — рече мрачно Бейкър и после се ухили. — Но в случая с теб, Ейб, ще направя едно изключение. Толкова начини познаваш за да спечелиш, че просто не мога да постъпя иначе.
— Млъквай и хвърляй — рече Ейбръхам.
— О, не ми дръж такъв тон — укори го Бейкър и завъртя очи. — Че току виж съм припаднал.
Гарати се разсмя.
Ейбръхам смръкна възмутено, хвърли монетата, сграбчи я във въздуха и я плесна на опакото на ръката си.
— Твой ред е.
— Окей — Бейкър хвърли нагоре своята монета и я улови ловко, при което, Гарати беше сигурен, че я хвана за ръба.
— Ти показваш пръв — рече Бейкър.
— Не-е. Миналият път аз показвах пръв.
— О, млъквай, Ейб. Три пъти подред аз показвах пръв, но нищо не казах! Май наистина ме мамиш.
Ейбръхам измърмори нещо недоволно, помисли за миг и след това откри монетата. Беше „тура“, изобразяваше река „Потомак“ в рамка от лавров венец.
Бейкър повдигна лекичко ръка, надзърна отдолу и се ухили. И неговата монета беше „тура“.
— Дължиш ми долар и петдесет — рече той.
— Божичко, абе ти за идиот ли ме смяташ? — извика Ейбръхам. — Признай си, че ме мислиш да идиот, нали е така? Хайде, признай си! Умният тарикат, който изпразва джоба на тъпия селянин.
Бейкър го гледаше замислен.
— Хайде, признай! — продължи да вика Ейбръхам. — Мога да го понеса.
— Е, след като настояваш, — каза най-накрая Бейкър — не бих казъл, че си тъп селянин. Но че си будала, няма никакво съмнение. Що се отнася до изпразването на джоба — той постави ръка на рамото на Ейбръхам — тук, скъпи мой приятелю, си абсолютно прав.
— Добре — кимна с огорчен вид Ейбръхам. — Играем на двойно, или нищо. Но този път ти ще показваш пръв.
Бейкър погледна към Гарати.
— Рей, ти би ли?
— Какво? — Гарати се беше откъснал от темата на разговора. Определено чувстваше нещо странно да става с левия му крак.
— Би ли играл на двойно или нищо с този приятел?
— Защо не? В края на краищата той е прекалено тъп за да може да те излъже.
— Гарати, мислех че си ми приятел — Ейбръхам го гледаше хладно.
— Окей, долар и петдесет, двойно или нищо — съгласи се Бейкър и в този миг чудовищна болка проряза крака на Гарати, толкова силна, че в сравнение с нея всички останали болки от последните трийсет часа не бяха нищо повече от нежен шепот.
— Кракът ми, кракът ми, кракът ми! — изпищя Гарати, неспособен да се контролира.
— О, Божичко, Гарати — успя само да каже Бейкър. В гласа му не се долавяше нищо друго освен изненада. След това го подмина, имаше чувството че всички го подминаха, оставяйки го зад себе си, докато стоеше закован неподвижно, а левият му крак сякаш беше от грубо издялан мрамор.
— Предупреждение! Предупреждение 47!
„Без паника! Панираш ли се, загубен си!“
Той приседна на пътя, левият крак се изпъна безчувствено напред, сякаш бе от дърво. После започна да масажира мускулите. Стискаше здраво с ръце, все едно че месеше. Струваше му се, че по-скоро меси слонова кост.
