Вярата на прокудения

— Да завъртят огъня! — възкликна Уорън и се наклони напред.

— Ами да — каза Зед. — Започват да въртят огъня пред атакуващата кавалерия, така че вместо с обикновено нападение, защитниците трябва да се справят със смъртоносен огън, търкалящ се право към тях.

— Добри Създателю! — прошепна Уорън. — Това е хитро, но все пак щитът в един момент би загасил огъня.

Зед завъртя вилицата си в ръка, сякаш за да покаже как щитовете търкалят огъня.

— Създаден от собствения им магьосник срещу очакваната защита, огънят бе закален срещу щитовете, така че вместо да изтлява, той си оставаше действен. Това, разбира се, даде възможност на витите щитове да го търкалят обратно, без да го загасят. И освен това, понеже беше закален срещу щитовете, набързо скалъпените защитни щитове на нашия магьосник не можеха да спрат собствения му огън.

— Но той е могъл просто да го прекрати! — Уорън за почваше да изпада в паника, сякаш виждаше как собственият му огън се обръща срещу него. — Магьосникът, който го е създал, може и да го изгаси.

— Нима? — усмихна се Зед. — И той така си мислеше, но се оказа неподготвен за странните щитове на враговете. Не разбирате ли? Те не само връщаха огъня обратно, но и като го завъртаха, правеха невъзможна намесата на каквато и да е допълнителна магия.

— Разбира се … — прошепна сам на себе си Уорън.

— Освен това щитът бе напръскан със заклинание за намиране на произхода, така че изтласкваше огъня точно към магьосника, извикал го на живот. И той загина от собствения си огън — след като огънят бе покосил стотици по пътя си към него.

В шатрата се възцари тишина. Дори генералът, който все още стискаше комара, стоеше като замаян.

— Виждате ли — продължи най—накрая Зед, като хвърли вилицата в празната чиния, — използването на дарбата по време на война не е просто акт на употреба на силата, но и на ума. — Зед вдигна ръка. — Да вземем за пример комара албинос, който държи генерал Рейбич. Под прикритието на мрака, точно както сега, десетки хиляди като него, създадени от врага, се промъкват в лагера, за да заразят войниците ви с албиносова треска, а те дори и не разбират, че са атакувани. После, на сутринта, врагът напада една армия от болни и слаби войници и изтребва голяма част от тях.

Сестра Филипа, седнала от другата страна на Ейди, припряно замахна с ръка към един жужащ комар.

— Но нашите Сестри и магьосници биха могли да се справят с подобен проблем.

Думите й прозвучаха повече като молба, отколкото като твърдение.

— О, нима? Трудно се улавя подобна миниатюрна частица магия. До момента никой от вас не е усетил присъствието им, нали?

— Е, не, но… Зед стрелна с гневен поглед Сестра Филипа.

— Сега е нощ. През нощта те изглеждат като най—обикновени комари — досадни и не по—различни от обикновените. Ето, дори генералът не забеляза разликата. Нито пък някой от вас, родените с дарбата. Не можете да уловите и треската, която разнасят, понеже в нея също е вложена миниатюрна частичка магия, каквато вие изобщо не търсите — защото вниманието ви е насочено към нещо много по—огромно, могъщо и страховито. Повечето от Сестрите ще бъдат ухапани в съня си, без изобщо да разберат какво е станало, докато не се събудят в черната тъмнина, разтърсвани от ужасните пристъпи на неудържима треска, и не открият първия непогрешим симптом: слепота. Нали разбирате, когато се събудят, ще са оградени от черна тъмнина не защото е посред нощ — зората вече ще е пукнала. Не, те ще са слепи. След това ще установят, че краката не им се подчиняват. В ушите им ще бучи един звук, приличен на безкраен, дрънчащ писък.