Завръщането на нинджата (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завръщането на нинджата (Част I)». Краткое содержание книги:
Босът на американската мафия Доминик Голдони е убит по тайнствен, почти ритуален начин. Лю Кроукър — бивш полицай и най-добрият приятел на Линеър, получава покана да се върне на работа и да се заеме с разследването, което отива далеч отвъд обикновената гангстерска война…
Този роман предлага вълнуващи преживявания, авторът е отличен познавач на източната психика, действието е наситено с приключения, сложни интриги и любов…
Безупречно облечената продавачка положи огромни усилия, за да накара Челесте да пробва някоя от изложените дрехи.
— Запомнихте ли го? — попита тя.
— Не мога да видя лицето му — поклати глава Никълъс, докато тя любезно отпращаше продавачката. — Вървим след него, а той използва всяко възможно прикритие…
После бавно започна да се вглъбява в себе си, скоро усети мекото пулсиране на „кокоро“ — центъра на света, сърцевината на Вселената…
— Трябва да видим това лице, ще ни бъде от полза да го видим… — шепнеха устните му, тихо и сякаш несъзнателно.
Внезапен порив на вятъра повдигна полите на шлифера на преследвача, вдигна шапката от главата му и тя се затъркаля по каменната настилка на улицата.
И лицето се появи — ясно и добре очертано, въпреки разсеяната светлина в тесния пасаж. Беше загоряло лице на човек от Изтока. Решително не беше японец — острите му черти бяха някак смекчени, вероятно от присъствието на кхмерска, бирманска или тибетска кръв… Устните му бяха добре очертани, с решителна извивка и малка бенка в ъгъла. Лице, което лесно се запомняше, поне от човек като Никълъс…
Без да проявява някаква изненада или колебание, преследвачът се наведе да вдигне шапката си. За частица от секундата Никълъс зърна твърдите мускули на ръката и рамото му, стегнатите бедра и корем без капчица излишна тлъстина, спокойното лице, по което не се изписа абсолютно никакво усилие. После шапката отново кацна на главата му, лицето се скри в сянката на периферията.
— Хайде!
Преследвачът тръгна напред, пробивайки си път в навалицата. Проследиха го до края на уличката, изчакаха го да свие зад ъгъла. Когато стигнаха там и внимателно надникнаха вляво от себе си, пред очите им се появи малък двор, покрит с каменни плочи и разкошни бугенвилии в пръстени саксии. В дъното зееше отворената врата на някакъв ресторант. Влязоха в помещението, обзаведено като първокласен вагон-ресторант. Лявата му част беше заета от блестящ махагонов бар, вдясно имаше три дискретни сепарета.
— Тук има и друг изход! — напрегнато прошепна той.
Забързано прекосиха тесен коридор, озоваха се в малък, тапициран с кадифе вестибюл, от който се излизаше на друга улица.
— Натам! — махна с ръка Никълъс и двамата хукнаха по паважа.
— Господи, имам чувството, че този човек се е насочил към Риалто — задъхано промълви Челесте. — Това прави задачата ни изключително трудна, тъй като около моста винаги гъмжи от народ…
Предчувствието й се оказа вярно. След няколко минути изскочиха на кея пред прочутото покрито съоръжение, което до средата на XIX век е било единственият мост през Канале Гранде. Сергии и миниатюрни магазинчета бяха наблъскани от двете страни на тясното, покрито с каменни плочи платно, чуждестранните стоки и непознатите езици го караха да прилича повече на арабски „сук“, отколкото на европейски търговски център.
В далечината се мярна фигурата на преследвача, Никълъс се затича следван по петите от Челесте. Стигнаха каменния пристан точно навреме, за да видят как техният човек се изправя на спирката и се готви да скочи на борда на водния трамвай номер по линията за Арсенала, който бавно прилепяше корпус до стената.
Увеличиха скоростта, без да го изпускат от очи. Той се качи на корабчето заедно с шумна тълпа туристи. Успяха да си пробият път сред хората, които чакаха корабчета за други дестинации, скочиха на борда в момента, в който трамвайчето вече се отделяше от кея.
Останаха близо до борда, Никълъс искаше да бъде сигурен, че ще могат да слязат в момента, в който техният човек реши да напусне корабчето. Плъзнаха се край Фондако дей Тедески — огромен дворец със 160 стаи, в който днес се помещаваше Централната поща на Венеция. Фамилията Тедески го беше построила за склад на вносни стоки, едновременно с това са го използвали за хан, в който отсядали търговци от други фамилни.
Придвижваха се към „Волта дей Канал“ — широкия завои на Канале Гранде, който затваряше окръжността му около града. В устието му се издигаха четирите Палаци Мосенито — символ на величието на една от най-старите венециански фамилни, дала на града седем дожи… Челесте му предоставяше тази информация шепнешком, сякаш двамата бяха безгрижни туристи, поели по предварително избран маршрут.
Преследвачът се раздвижи в момента, в който корабчето приближи нос към кея на спирката Сан Анджело, Никълъс и Челесте бързо си пробиха път сред тълпата туристи. Плъзнаха се край още един дворец, изграден в строго съответствие с венецианските традиции, техният човек забързано сви зад ъгъла на Палацо Спинели и пое по тясната уличка вдясно. В дъното имаше друга сграда, по-обикновена от останалите. Мъжът изчезна в една от страничните врати.