Златният град
- Автор: Хоукс Джон Твелв
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Златният град». Краткое содержание книги:
Градът се състоеше от три масивни структури, разположени върху издигащи се тераси. Всяка сграда бе с правоъгълна основа, бяла като бучка захар, с тридесет и три етажа с прозорци. А над сградите се издигаха златни кули. Някои бяха прости цилиндрични форми, но се виждаха също така куполи, минарета и една пищна пагода. Гейбриъл се запита дали не се намира пред форт, учебно заведение или масивен жилищен комплекс. От разстояние белите сгради, поддържащи кулите, му напомняха на огромни торти със сложни украси отгоре.
Нямаше нито въоръжени стражи, нито лаещи кучета. Той забързано изкачи късото стълбище към първата тераса, представляваща открито пространство от отъпкан чакъл, спря и се загледа нагоре. Очакваше в някой от прозорците да се появи лице. Сградата бе почти болезнено ярка и всички сенки имаха резки очертания. В златния град нямаше нищо приветливо — беше по-скоро паметник, отколкото място за живеене.
Отначало не можа да открие откъде се влиза, но после забеляза вход край десния ъгъл на сградата. Вратата беше от зеленикав метал, наподобяващ окислена мед. В центъра имаше сложно изработен метален лотос. Гейбриъл го натисна и вратата се отвори. Той изчака няколко секунди и влезе. Очакваше да намери нещо вълшебно — може би увила се около олтар змия или ангел в бели одежди.
— Тук съм — каза високо.
Никой не му отговори.
Намираше се в празно помещение с бели стени и решетки на прозорците. Заради решетките подът бе нашарен на малки правоъгълници мъглива светлина.
В стената отляво имаше втора врата. Гейбриъл я отвори и се озова в помещение, идентично с първото.
Къде бяха боговете? Докато гледаше през прозореца към двора, чу вратата зад него да се затваря.
Мина през редица празни стаи, докато не стигна до отсрещната страна на сградата. Тишината започваше да го тормози. Никога не му се бе случвало да се озовава на място, което да му се струва така пусто.
Едно стълбище го отведе нагоре до абсолютно същата стая и до поредната врата.
— Ехо! — извика той. — Има ли някой?
Никой не отговори. Гейбриъл се ядоса и тръгна напред, като затръшваше вратите зад себе си. Изкачваше се етаж след етаж, но по стаите нямаше номера, които да му казват докъде е стигнал. В един момент влезе в едно помещение и откри бял куб, върху който имаше модел на палма, направена от парченца оцветен метал.
На следващите няколко етажа имаше още изкуствени растения. Видя маргаритки и дъбове, но имаше и растения, каквито не бе виждал никога. Боговете ли бяха създали тези предмети? Трябваше ли да се моли, или тази сграда просто бе някакъв огромен музей? Няколко етажа по-нагоре растенията се смениха с модели на животни. Риби. Птици. Гущери. После дойде ред на бозайници. Имаше помещение, посветено на лисици, а друго бе пълно с котки. Накрая спирално стълбище го изведе от сградата и той застана сред златните кули.
Може би боговете го наблюдаваха и го изпитваха по някакъв начин. Гейбриъл прекоси терасата и влезе във втората сграда. Стаите бяха абсолютно същите, но тук имаше модели на инструменти и машини. Той разгледа една стая с чукове и друга с фенери. Имаше помещение с различни видове парни двигатели, а съседното бе пълно с лампови радиоприемници.
Започваше да се уморява, но нямаше бърз начин да излезе. Изкачваше се все по-нагоре и по-нагоре, докато не стигна втората тераса.
Отвън третата и последна сграда приличаше на предишните две, но когато отвори входната врата, Гейбриъл се озова пред пет стълбища, водещи в различни посоки. Тръгна по средното и веднага се изгуби в плетеницата пресичащи се коридори. В сградата нямаше модели от естествения или механичния свят, а само безброй огледала. Той виждаше обърканото си изражение в изпъкнали огледала, джобни огледала и потъмнели огледала в стари рамки.
Слънцето бе точно над планините, когато най-сетне излезе от лабиринта и се озова на третата тераса. Докато бродеше между кулите, откри парчета счупени огледала и между две кули място, където някой бе използвал огледалата, за да построи нещо като слънчева пещ. Щяха ли боговете да правят нещо подобно? Та нали просто биха могли да махнат с ръка, за да се появят всевъзможни предмети.
Мина предпазливо между кулите към откритата част на терасата. На петдесет метра по-нататък един мъж седеше по турски на една пейка. Приличаше на някакъв каменен идол. Изглеждаше по-дребен, отколкото Гейбриъл го помнеше, а косата му бе много по-дълга и почти достигаше раменете му.