Разкриването на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-37-2
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Разкриването на Атлантида». Краткое содержание книги:
Белязан воин…
Алексий оцелява след две години, изпълнени с неописуемо мъчение в ръцете на богинята на вампирите. Сега обаче му е наредено да се съюзи с красива жена войн и да изпълни най-опасната мисия в живота си: да върне в Атлантида свещен скъпоценен камък, познат като Проклятието на вампирите. Без него Атлантида не може да се възроди над повърхността и да заеме полагащото ? се място. Но когато злото го заплашва, какво ще последва Алексий – дълга или сърцето си?
Потомка на богинята Диана...
Грейс е част от бунта срещу вампирите и шифтърите, които се опиват да превземат света ?. Тя и лъкът ? са смъртоносни, защото, когато се прицели, никога не пропуска мишената. Но внезапно вниманието ? е привлечено от един наранен атлантски воин, който вижда в нея оръжие, а не жената, която е.
Когато хиляди животи са изложени на риск, дали страстта ще надделее, или целта ? ще бъде достигната?
Щом два свята се сблъскат… Атлантида ще се разкрие.
Кръвта вече бе попила в земята, а тази, която обагряше бетона, щеше да се приеме като спомен от убийствата на вампири, които са се случили преди стотици години.
След като многократно си взеха довиждане, Мишел се качи в хеликоптера, сякаш бе родена и прекарала живота си в него, а не като „девственица“, както тя самата се бе изразила. Щеше да си прекара чудесно, Мишел винаги си прекарваше много добре. Само ако можеше да научи и Грейс как да не приема света, войната и самата себе си твърде насериозно.
Само ако можеше.
А Алексий, както винаги беше навсякъде. Наблюдаваше я. Уверяваше се, че не се претоварва. Често, хващайки я неподготвена с тези пламъци в очите, огньове, казващи ѝ, че не бе забравил нещата, които му бе наговорила сутринта.
Различното бе, че за първи път не изпитваше срам. Вместо това отново се протегна в скъпите си чаршафи и си позволи да тръпне в очакване.
Онова сладко, изпълнено с нетърпение, очакване.
При мисълта за него, зърната ѝ щръкнаха под блузата, втвърдиха се готови за допира му. Разполагаше с желанието и мотивацията. Както и с леглото и готовността да бъде с него.
Оставеше ѝ само да открие своя атлант.
Нейния атлант. Запита се защо бе използвала притежателно местоимение, за да го опише, но все пак си позволи да се наслади на идеята. Да я прецени, както някой би оценил скъпоценен камък, даден му от верен приятел. В крайна сметка, той трябваше да бъде върнат обратно, но дотогава…
Нейният атлант. Само ако можеше да е истина.
Не. Сега не бе моментът да изпитва копнеж и отрицание. Затова отметна завивката и тъй като все още бе облечена, обу обувките си и стана, за да потърси Алексий.
Глава 22
Алексий се носеше над бурните вълни и се наслаждаваше на свободата да бъде във формата на мъгла, като се издигаше все по-високо и по-високо. Далеч от отговорности и задължения. На разстояние от всички хора, които се нуждаеха от него и единствената, която, както изглеждаше, се чувстваше добре и без него.
Кредото на воините на Посейдон, което бе научил наизуст заради непрестанното повтаряне, когато бе млад новак, кънтеше с такава точност в съзнанието му.
Ние ще чакаме. Ще наблюдаваме. Ще браним.
Ще служим като първо предупреждение в навечерието на унищожението на човечеството.
Тогава и само тогава, Алтантида ще се възроди.
Защото ние сме воините на Посейдон и знакът на Тризъбеца, който носим, е свидетелство за нашия свещен дълг да защитаваме човешкия вид.
Дълг, който Алексий смяташе за свещен. През целия си живот той бе чакал, наблюдавал и бранил. Но вече се бе уморил. Писнало му бе да гледа отстрани.
Защото най-сетне беше намерил жената, която наистина искаше да защитава.
Това има ли значение?
Отвратен от самия себе си, той се насочи към повърхността на водата, а после към брега, за да приеме тленната си форма, но прелетя през върха на вълната. Водата бе толкова ледена, че го остави без дъх. Воинът се носеше по нея, опитвайки се да потуши пожара, който гореше в тялото му. И копнежът, който от сутринта не му даваше мира.
Грейс. Само споменът за онази, лишена от задръжките, Грейс без значение, че реакцията ѝ бе следствие на нещо необичайно, събуждаше в него нещо, което не можеше да спре; да потисне или отрече.
Искаше отново да я видя такава. Да види онази игрива, щастлива и освободена Грейс. Последните десет години бе живяла водена от клетвата, която бе дала след смъртта на брат си. Обещанието да отмъсти на всички вампири за стореното.
Алексий искаше да ѝ покаже, че животът бе доста по-различен. По-добър. Но между всички мъже, които Грейс познаваше, той бе най-неподходящ за тази задача.
Какво знаеше той за щастието? Бе запознат с приятелството. Познаваше задоволството от спечелената битка. Но щастие? Смяташе, че то отдавна го бе напуснало, след като бе понесъл толкова много страдание, докато бе затворник на Анубиса.
Но след това дойде Грейс и му предложи милост. Дари го с топлина, светлина и възможността да създадат дом заедно. Единственият въпрос, който би трябвало да си зададе, бе много прост. Защо все още стоеше тук, губейки време в ледената вода, вместо да бъде с Грейс?