Скитникът евреин

— Нашият Гавриил е и твой! — развика се Роз.

— Да, мили дечица, той е и ваш, и мой. Всеки от нас си има свой дял — сетне войникът се обърна към Гавриил и добави с умиление: — Подай ми ръката си, безстрашно мое чедо. Зная, че е неприлично да ти говоря на ти, но го правя, защото моят Агрикол е твой брат.

— Господине, каква чест!

— Не, ти няма защо да ми благодариш след всичко, което стори за нас.

— Майки ми знае ли, че ще пристигнете? — попита Гавриил, за да прекъсне похвалите на войника.

— Преди пет месеца й писах, че тръгвам насам. Има си причина за това. Друг път ще ти разкажа всичко… Тя още ли живее на улица „Brise-Miche“? Там е роден моят Агрикол.

— Там си живее.

— Тогава сигурно е получила писмото ми. Исках да й пиша от затвора в Лайпциг, но нямаше как.

— От затвора ли излизате?

— Да, идвам от Германия през Елба и през Хамбург. И досега щях да бъда в Лайпциг, ако не беше едно приключение, което ще ме накара да повярвам в дявола, само че в добрия дявол…

— Какво искате да кажете?

— Трудно ми е да ви обясня, защото нямам отговор за самия себе си. Тези момиченца — той посочи усмихнато Роз и Бланш — се мислят за по-учени от мен и все ми повтарят: „Ангелът ни дойде на помощ, Дагоберт. Видя ли, Ангелът беше, а ти казваш, че само Сърдитко може да ни защити…“

— Гавриил, чакам ви — каза един кротък глас, от който мисионерът се разтрепера.

Свещеникът, Дагоберт и сирачетата веднага извърнаха глави. Сърдитко глухо изръмжа. Беше г-н Родин. Той стоеше прав на прага на една врата, която водеше към някакъв коридор. Чертите му бяха спокойни и безстрастни. Той метна бърз, проницателен поглед към войника и двете сестри.

— Кой е този човек? — попита Дагоберт, настроен зле от самото начало към г-н Родин, чиято физиономия съвсем справедливо намираше за твърде отвратителна. — За какъв дявол те вика?

— Тръгвам с него — каза Гавриил натъжен и притеснен. Сетне се обърна към Родин: — Извинете моля, идвам веднага.

— Как?! Ти си отиваш, тъкмо когато се намерихме — каза изненадан Дагоберт. — Недей, за Бога! Няма да тръгнеш. За толкова неща искам да те попитам. Заедно ще вървим… За мен ще бъде истински празник.

— Невъзможно е. Той е мой настоятел. Трябва да го слушам.

— Твой настоятел ли? Че той е облечен в мирски дрехи.

— Не е длъжен да носи калугерски…

— Хайде-хайде, това да не е униформа, не си длъжен да се подчиняваш. Отпрати го.

— Ако беше възможно, вярвайте ми, изобщо нямаше да се двоумя.

— Значи ненапразно този човек ми е толкова антипатичен — каза Дагоберт през зъби, а после добави нетърпеливо: — Искаш ли аз да му кажа, че ще ни направи голяма услуга, ако си тръгне сам?

— Моля ви, недейте — каза Гавриил, — няма смисъл. Зная задължението си. Волята на настоятеля ми е моя воля. Когато пристигнете в Париж, ще дойда да ви видя — и вас, и мама, и добрия си брат Агрикол.