Драконът
- Автор: Кристенсен Том
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9786191610433
- Переводчик: Василена Старирадева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Драконът». Краткое содержание книги:
В Норвегия от затвора е освободен финансистът Йоаким Жаклин. Полицията следи всяка негова стъпка, непознати го подслушват със супермодерна апаратура, а журналисти искат да разберат защо е предпочел да отиде в затвора, но да мълчи по време на съдебния процес по обвинение в крупни финансови престъпления. Той обаче сега иска само едно – да си върне сина, който се е отчуждил от него през времето, прекарано в затвора.
Междувременно високо в политическата власт един министър се кани да приема поздравления за добре свършената си работа по време на кризисна ситуация в чужбина, ала това, което не му дава мира, е мисълта: Никой не бива да разбере за операция Дракон !
Но Далайла, Йоаким и едно петнадесетгодишно момче, в чиито pъце попада дипломатическо куфарче с особено важна информация, са на път да променят всичко.
След шеметна кариера в банковата сфера, индустриалния мениджмънт и международното финансово консултиране Том Кристенсен се превръща в един от най-популярните норвежки автори в криминалния жанр. Най-успешните му трилъри са Дракона и, Царството на мъртвите. Носител е на наградата Ривертон за най-добър криминален роман.
Указанието беше да ги следи през целия ден.
68.
Двайсет и пет минути по-късно Йоаким зави с автомобила към подземния гараж под "Акер Брюге". Гумите изпищяха, когато подкара бързо надолу по спиралата от бетон. Едновременно с това не изпускаше от очи огледалото за задно виждане.
– И днес ли ще идваме тук? – попита Хенрик.
– Да, но веднага продължаваме по-нататък – отвърна Йоаким. Ръцете му на волана бяха лепкави.
Сега се започваше.
Предимството при подземния гараж беше, че беше оформен като лисича дупка с множество изходи. Един евентуален преследвач би имал трудност да разбере кой изход е избрал обектът на наблюдение. Но това трябваше да се случи мигновено.
Зави на етажа, който предварително беше огледал, и остави автомобила на едно свободно място, точно до изхода, който не възнамеряваше да използва.
– А сега да тръгваме – призова Йоаким Хенрик.
Хенрик откопча предпазния си колан и двамата излязоха от колата.
Йоаким взе чантата от задната седалка и помогна на Хенрик да си сложи раницата на гърба. После улови ръката на момчето и каза:
– Хайде да тичаме.
Хенрик го погледна неразбиращо, но го последва, когато Йоаким се затича между паркираните автомобили през гаража и се насочи към изхода от другата страна, където се намираше асансьорът.
С течение на времето, което беше необходимо, за да пресекат подземния гараж, Йоаким не можеше да види други движещи коли, освен един "Сааб", излизащ на заден ход.
Взеха асансьора за нагоре до нулевия етаж и излязоха през изхода, който бе спотаен измежду многото сгради, докато не стигнаха до главния офис на "ДНБ Норвегия".
Йоаким отново стисна Хенрик за ръка.
– Ела, хайде да побързаме. Ще си хванем такси.
– Такси ли?
– Да.
Хенрик не зададе повече въпроси, но с неохота позволи да бъде отведен по-нататък.
Йоаким избра вътрешния път, пасажа между всички бизнес локали на закрито. Вървяха бързо, минаваха покрай туристи и пазаруващи, които изглежда имаха цялото време на света. Бързаха – Хенрик с ученическата си раница на гърба и Йоаким с чантата в лявата си ръка.
– Само още малко – успокои го Йоаким.
Накрая поведе към задната страна на сградата, точно до входа на увеселителната къща "Смях". Петдесет метра оставаха до стоянката за таксита. Подтичваха през последните метри и задъхани се втурнаха в първото такси в колоната. Йоаким взе чантата със себе си и я остави на седалката между себе си и момчето.
– До "Майорстюа", ако обичате – помоли Йоаким и подаде на шофьора кредитната си карта. След това се извърна и погледна назад. Ако някой следваше автомобила, сега щяха да имат проблеми. Той се обърна към Хенрик, който го гледаше с ококорени очи.
– Няма да има повече бягане – обясни Йоаким и си пое дъх.
– Накъде отиваме?
– Само на една обиколка – отвърна Йоаким.
– Но... автомобилът?
– Ще го вземем по-късно.
Хенрик изглеждаше почти сякаш не му е добре.
Не продумаха повече през останалата част от обиколката.
Изскочиха от таксито пред метростанция "Майорстюа" и отидоха до спирката на автобусите, каращи към летището. Вече имаше малка опашка от пътници, които чакаха. Йоаким провери табелата с разписанието. Оставаха седем минути до следващия автобус. Клекна пред Хенрик.
– Ще се поразходим из Гардермуен и ще разгледаме самолетите. Става ли?
– Искам у дома – каза Хенрик. От лицето на малкото момче струеше скептицизъм. На Йоаким му се стори, че долавя прилив на страх в погледа му.
– Не искаш ли да сме заедно? – попита Йоаким.
Хенрик разтърси глава.
– Само ще се качим на автобуса до летището. След това ще правим нещо друго. – Йоаким осъзна, че това прозвуча странно, но не можеше да разкрие истината. Не още.
– Какво е то?
– Ще ти кажа, когато пристигнем. Изненада е.
Долната му устна потрепна и той сведе поглед надолу към белите маратонки.
– Просто ще се поразходим, Хенрик. Ще се грижа за теб. – Сложи ръка върху рамото му. – Погледни – посочи той – автобусът вече идва.
Експресният автобус за летището спря и хората започнаха да качват тежките куфари и чанти в багажното отделение.
Йоаким взе багажа си в автобуса, взе билети и избра едно място по-назад. Хенрик зае мястото до прозореца, свали раницата си и я сложи в скута си. Йоаким бе сложил чантата си до краката.
Йоаким усети прилив от угризения на съвестта, когато видя Хенрик да гледа през прозореца. Невинното, малко момче, неспокойно, уплашено, но все още с достатъчно присъствие на духа, че да направи онова, което той беше предложил.