Обсадата на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Legacy of the Drow #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547611615
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обсадата на мрака». Краткое содержание книги:
Навсякъде около себе си Виждах Възбуда. У джуджетата, у Кати-Бри, дори у Риждис — полуръста, известен повече с любовта си към храната и дрямката, отколкото към войната.
Аз също го усещах. Това горящо очакване, това дружеско чувство, което караше мен и всички останали да се потупваме по гърбовете, да се хвалим и за най-малкото допълнение към общата защита и заедно да извисяваме радостно гласове при всяка добра новина. Какво бе това? Бе нещо повече от споделения страх, повече от благодарността за онова, което имахме, докато осъзнавахме, че скоро може да ни го отнемат. Тогава не го разбирах — в онова време на ярост, в онази еуфория на трескави приготовления. Сега, когато погледна назад, виждам всичко ясно.
Беше надежда.
— Не! — категоричният отговор на приятеля й я хвана неподготвена.
Тя наклони глава на една страна, при което гъстите й червеникавокафяви къдрици се посипаха по раменете й, и го изгледа заинтригувано.
— Беше уплашен — обясни елфът. — Нищо не ужасяваше безстрашния Уолфгар така, както мисълта, че може да изгуби своята Кати-Бри.
— Своята Кати-Бри? — повтори тя и Дризт не можа да сдържи усмивката си при тази проява на прекомерната й докачливост в това отношение.
— Неговата Кати-Бри, така, както и той беше твоят Уолфгар — думите му начаса прогониха обзелото я раздразнение и изтриха кривата усмивка от лицето й. — Той те обичаше с цялото си сърце и цялата си душа — продължи скиталецът.
Младата жена не знаеше какво да отвърне, затова не каза нищо й го остави да говори.
— Обичаше те и любовта му го правеше уязвим. Нищо, което можеше да сполети него самия — нито изтезание, нито битка, нито дори смъртта — не бе в състояние да го уплаши, ала и най-малката драскотина върху тялото на Кати-Бри му причиняваше болка, която нищо не можеше да излекува. Именно заради това, в седмиците преди вашата сватба той се държа като глупак. Ала още щом ви се наложеше пак да се биете рамо до рамо, щом отново видеше силата и уменията ти, той несъмнено щеше да разбере къде е сбъркал и колко дълбоко се е заблуждавал. За разлика от мнозина от своите горди събратя, за разлика от самия Берктгар, Уолфгар признаваше грешките си и повече не ги повтаряше.
Докато слушаше мъдрите думи на приятеля си, младата жена нямаше как да не си каже, че онова, което той описва, вече се бе случило. Мисълта й отлетя към битката, в която бе загинал варваринът. Именно страховете, които Дризт описваше сега, бяха станали причина за смъртта му, ала миг преди завинаги да бъде отделен от нея, той най-сетне бе осъзнал собствената си глупост, разбрал бе и каква висока цена трябва да платят и двамата за неговата грешка.
Именно това бе прочела младата жена в очите му, преди скалите и скверната йоклола да сложат край на младия му живот. Не, в любовта й към него нямаше самозаблуда; сега вече бе сигурна, че Уолфгар наистина бе онзи мъж, за когото го смяташе и в когото се бе влюбила.
И ето че едва сега, за първи път, откакто младежът бе загинал, споменът за него не я изпълваше с чувство на вина; вече не й се налагаше да живее със смазващата мисъл, че ако бе оцелял, тя нямаше да може да се омъжи за него. Защото Дризт бе напълно прав — въпреки гордостта си, Уолфгар щеше да признае, че е сбъркал и щеше да се поправи, да порасне, така, както правеше винаги. Това бе и най-хубавото у него, този по детски чист мироглед, който го караше непрекъснато да се развива. Уолфгар искрено вярваше, че и той, и целият свят вървят напред, към едно по-добро и по-хубаво бъдеще.
Кати-Бри се усмихна и това бе най-искрената и щастлива усмивка, огрявала лицето й от много месеци насам. Най-сетне се почувства в мир със себе си и с миналото си, свободна да продължи напред без угризения и горчивина.
Тъмносините й очи се спряха върху Дризт и любопитството, което грееше в тях, го изненада. Можеше да продължи напред, ала какво точно означаваше това?
Бавно, много бавно, тя поклати глава и скиталецът започна да се досеща, че тя иска да му каже нещо. Той вдигна ръка, за да отметне една къдрица от бузата й и изящните му черни пръсти изпъкнаха върху белотата на нежната й кожа.
— Обичам те — призна той и този път думите му не я учудиха. — Така, както и ти ме обичаш. Ала аз също трябва да погледна напред и да открия своето място сред вас, сега, когато Уолфгар го няма.
— Може би някой ден… — прошепна Кати-Бри.
— Може би — съгласи се Дризт. — Ала засега…
— Оставаме просто приятели — довърши тя вместо него.
Скиталецът свали ръката, която едва преди миг бе помилвала лицето й, и я протегна към нея. Младата жена я улови и здраво я стисна.
Приятели.
Двамата постояха така за миг, безмълвни и загледани един в друг, и навярно още дълго щяха да се взират в очите си, щастливи, че са заедно и всичко между тях отново е както преди, ако от пътеката зад тях не се бе разнесъл някакъв шум, последван от гласове, които им бяха добре познати.
— И защо глупавият елф не поиска да го свърши вътре? — фучеше Бруенор.
— Звездите повече подхождат на Гуенивар от каменния таван на Митрил Хол — задъхано обясни Риджис, мъчейки се да не изостава от приятеля си.
Двамата най-безцеремонно минаха през гъсталака, който се изпречи на пътя им, после, къде с препъване, къде хлъзгайки се по гладката скала, се появиха пред Дризт и Кати-Бри.