Страшни сънища за продан- 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-361-7
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Страшни сънища за продан- 1 част». Краткое содержание книги:
Само дето… с теб сме стари познайници и май си наясно, че това не е съвсем вярно.
Нали?
Е, стига приказки. Може би ще си купиш нещо, а? Макар да обичам всичките си творби, на драго сърце ще ти ги продам, защото ги сътворих специално за теб. Разглеждай ги колкото искаш, но имай едно наум и внимавай.
Най-хубавите са зъбати.
— През последната седмица беше в безсъзнание — сигурно от силните лекарства, — но в самия край дойде на себе си. Отвори очи и ме видя. Усмихна се. Хванах дланта му и леко я стиснах. Наведох се и го целунах по страната. Като се облегнах назад, разбрах, че си е отишъл. — През целия ден е жадувала да опише този миг и след като го споделя със Сали, горчиво заридава.
Съвсем естествено е да предположи, че той се е усмихнал на нея, обаче е сгрешила. Гледайки жена си и трите си пораснали деца (струват му се невероятно високи — същества в цветущо здраве, обитаващи света, който той напуска), Бил усеща как болката, която е била постоянната му спътница през последните осемнайсет месеца, го напуска. Все едно тялото му е ведро, от което някой излива помията. И той се усмихва.
Много малко е останало след изчезването на болката. Той се чувства лек като перце. Жена му, обитаваща онзи висок свят на здрави хора, хваща дланта му. Останала му е мъничко сила, която той изразходва, за да стисне пръстите ѝ. Тя се навежда, за да го целуне.
Преди устните ѝ да докоснат страната му, в центъра на полезрението му зейва дупка. Не е черна, а бяла. Разширява се и поглъща единствения познат му от 1956 досега свят, на който се е появил в малката болница на окръг Хемингфорд в Небраска. През последната година Бил изчете сума материали за прехода от живота към смъртта (четеше ги на компютъра си и винаги изтриваше историята на сърфирането, за да не разтревожи Лин, очевидно завладяна от неоправдан оптимизъм) — според него са абсолютни тъпотии, само явлението, наречено „бяла светлина“, изглежда правдоподобно. Първо, описано е при всички култури. Второ, в него има зрънце научна достоверност. В една от теориите се твърди, че бялата светлина е резултат от внезапното спиране на притока на кръв в мозъка. Според друга (много по-изтънчена) мозъкът извършвал последно мащабно обработване на съхранената в него информация, опитвайки се да намери усещане, сравнимо с умирането.
А може би е само избухване на прощалните фойерверки.
Каквато и да е причината, сега Бил Андрюс наблюдава това явление. Бялата светлина заличава близките му и просторната стая, от която хората от погребалното бюро скоро ще изнесат трупа му, покрит с чаршаф. Докато ровеше в интернет, той научи акронима ПБС — съкращение на фразата „преживяване, близко до смъртта“. Множество хора, изпаднали в клинична смърт и върнали се обратно, описваха как светлината се превръща в тунел, в края на който стоят вече починали роднини и ти махат да се приближиш (понякога вместо роднини на края на тунела се виждали приятели, ангели, Исус или друго милосърдно божество).
Бил не се надява на тържествено посрещане.
Очаква след последните фойерверки да настъпи мракът на забравата, само че това не се случва. След помръкването на светлината вижда, че не е нито в рая, нито в ада. Намира се в някакъв коридор. Може би е чистилището — коридор, боядисан в мръснозелено и застлан с нащърбени и мръсни теракотени плочки, спокойно може да е чистилище, но само ако е безкраен. Този свършва след десет метра пред врата с надпис: „АЙЗЪК ХАРИС — УПРАВИТЕЛ“.
Бил се спира за малко и се оглежда от главата до петите. Носи пижамата, с която го застигна смъртта (предполага, че е мъртъв, но не е сигурен), и е бос, обаче няма и следа от рака, който първо го ръфна, сякаш да опита вкуса му, после продължи да го гризе, докато не го превърна в плашило от кожа и кости. Май отново е във форма (въпреки леко провисналия корем) и е около деветдесет и пет килограма — бойното му тегло, преди болестта да се вкопчи в плътта му. Опипва задника си и долната част на гърба. Раните от залежаването са изчезнали. Хубаво. Дълбоко си поема въздух и го издишва, без да се закашля. Още по-хубаво!
Прави няколко крачки по коридора. На стената вляво е монтиран противопожарен кран с идиотски надпис над него: „По-добре късно, отколкото никога“. Вдясно има табло за обяви, на което с кабарчета са прикрепени няколко фотографии — от старомодните, с назъбени краища. Над тях е опънат плакат с написан на ръка текст: „ПИКНИК НА СЛУЖИТЕЛИТЕ В КОМПАНИЯТА — 1956! ГОЛЯМ КУПОН БЕШЕ!“
Той разглежда снимките: шефове, секретарки, служители и тайфа палави дечурлига с лица, омазани със сладолед. Неколцина мъже се занимават с барбекюто (един е нахлупил задължителната майтапчийска шапка на готвач), млади мъже и жени хвърлят подкови, млади мъже и жени играят волейбол, млади мъже и жени плуват в езерото. Мъжете са с бански (за които всеки човек от двайсет и първи век би казал, че са неприлично къси и впити), но малцина имат шкембенца. „Телосложението им е типично за петдесетте“ — казва си Бил. Жените са със старомодни бански костюми като на Естер Уилямс, едновремешната плувкиня и филмова актриса; с тях представителките на нежния пол изглеждат така, сякаш нямат задници, само издутини без цепки. Консумират се сандвичи хотдог. Пие се бира. Изглежда, всички си изкарват страхотно.