Алгоритъм

Този път Бен наистина се засмя.

— Като приказка.

Беше на пет крачки от ъгъла на къщата, пропаст, която в настоящия момент изглеждаше широка колкото Гранд Каньон. От другата страна имаше нещо, което можеше да използва. Ако беше още там, разбира се. Ако го нямаше, дори и да успее да завие зад ъгъла, беше мъртъв. Но Алекс не беше променил нищо в имота. Пък и в крайна сметка, това беше единственият шанс на Бен.

— Слушай, приятел, положението ти е лошо, знам. Но така става. Може и да те будалкам. Може и да не те будалкам. Но бъди сигурен в едно. Когато те попитам пак, само още веднъж ще те попитам, ако не ми кажеш нещо, което да ми е от полза, последното, което ще видиш, ще е облакът на мястото на вътрешностите ти.

Без да се издава с нищо, Бен се приготви да тича по-бързо, отколкото някога беше тичал през живота си. После се разсмя, дълго и силно, с увереност, която изобщо не чувстваше. Смехът беше не на място и напълно абсурден и колкото и добър да бе другият, щеше да му отнеме няколко ценни мига да го осмисли.

— Нещо смешно ли има? — попита гласът.

— Да. За мен. Той е на дървото, точно над главата ти.

В мига, в който последната дума излезе от устата му, Бен се стрелна към ъгъла, сякаш го бяха изстреляли с топ. И успя. Смехът, мигновеното отместване на погледа нагоре към дървото и добрата стара мълниеносна реакция — свършиха работа. Бен се стовари по корем върху верандата, все едно се плъзгаше в трета база, и чу гърмежа на тауруса зад гърба си, усети как оловото профуча във въздуха точно над главата му. Претърколи се по-близо до къщата, изправи се на крака и се хвърли отново напред.

Купът с дърва. Там винаги имаше покрити с брезент няколко кубика дърва за огрев, подредени успоредно на половин метър отстрани на къщата, защото баща им не искаше термитите да се придвижват от тях в основите на дома. И още си беше там, слава богу, не толкова висок, колкото си го спомняше, но стигаше до гърдите. Бен се изправи на крака и се обърна с гръб към къщата. Прегъна колене и се сниши така, че главата и тялото му да бъдат по-ниско от върха на купа с дърва. Опря длани, напъна лакти и притисна чело към издадените краища на цепениците.

И тогава другият направи грешка. От страх Бен да не се прехвърли през оградата и да избяга и прекалено уверен, че той не вижда в тъмното, мъжът побърза да го последва. Бен се стегна, насили се да изчака още една секунда, да остави другия да намали разстоянието, след което мина с гръм и трясък през купчината дърва като футболен защитник, който се блъска в тренажор. Шейсетсантиметрови парчета твърд бял дъб — цепеници и подпалките между тях — сякаш избухнаха. Бен изскочи иззад тях. Чу силно тупване, чу как другият извика и в следващия миг вече беше върху него, сграбчи с лявата си ръка барабана на пистолета и го изви с все сила вляво, другата ръка заби в гърлото на противника си, избута го назад и фрасна гърба му в оградата. Пистолетът гръмна отново, но мерникът сочеше далеч от Бен, той усети как пръстът върху спусъка се счупи и изскубна пистолета. Мигновено обърна посоката, сграбчи оръжието с дулото напред, стисна го здраво като чук и го стовари в слепоочието на другия, все едно забиваше пирон. Мъжът се извъртя и се присви на две, ръцете му изведнъж изчезнаха, явно бъркаха за резервния. Бен хвана тауруса с дясната си ръка, опря го в гърба на противника си и дръпна спусъка. От дулото изригна огън и пистолетът отскочи в ръката му. Тялото на мъжа се разтресе, сякаш се опитваше да се отърси от нещо, после падна на колене. Бен държеше тауруса насочен към него и се приближи, искаше да стреля още веднъж, но мисълта за четвърти гърмеж не му се понрави особено.