Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Божичко! — ахна Джилва.
— Нито дума къде сме били — предупредих я аз.
— Животът ми е мил все още. Но какво ще правим сега?
— Глейт, при мен — казах аз и клекнах.
Тя се плъзна по ръката ми и се уви удобно. Изправих се и хванах Джилва с другата си ръка. Отправих мислената си заповед към Колелцето.
После се поколебах.
Не знаех къде до дяволите се намираме — наистина, в чисто географски смисъл не знаех кое е това място. Един път би могъл да те отведе пред съседската врата или пък на хиляди мили сред Сенките. Колелцето трябваше първо да разбере къде сме, за да може след това да очертае подходящия маршрут на прехвърляне. Това щеше да му отнеме време, с което определено не разполагахме.
Другият вариант бе просто да му заповядам да ни направи невидими. Но магическите сетива на майка със сигурност биха ни открили дори на няколко нива отвъд обичайната видимост.
Обърнах се към близката стена и я пронизах с една от силовите линии на пръстена. Оказа се, че не сме под водата, не се носим по морската повърхност и не плуваме върху разтопена лава или подвижни пясъци. Като че ли се намирахме сред гъста гора.
Тръгнах към стената и щом стигнах до нея, прехвърлих и трима ни от другата страна.
Озовахме се на сенчеста поляна. Обърнах се назад и видях тревистия склон на невисок хълм, от чийто връх този път не се чуваха странни напявания. Небето беше синьо, а оранжевото слънце почти бе достигнало своя зенит. Наоколо пееха птици и цвърчаха насекоми.
— Мишки! — произнесе тържествуващо Глейт и тутакси се шмугна в тревата.
— Не се бави! — изсъсках й аз, опитвайки се да говоря тихо и поведох Джилва по-далеч от хълма.
— Мерлин — каза тя. — Боя се от онова, което научих.
— Аз няма да кажа на никого, ако и ти си мълчиш. Ако искаш дори бих могъл да изтрия спомените ти преди да те върна на погребението.
— Не, искам да ги запазя. Щеше ми се дори да са по-пространни.
— Ще разбера къде сме и ще те изпратя обратно преди да са забелязали отсъствието ти.
— Мога да почакам, докато приятелката ти ловува.
Почти очаквах да добави „… кой знае дали ще се видим пак“, особено след като Тмер и Тъбъл си бяха отишли, без дори да успеят да разберат какво става. Не и Джилва. Тя беше сдържана и отлично подготвена девица-воин — с повече от трийсет резки върху ножницата на меча си, както разбрах по-късно, — която никога не би споменала безвкусната, неприятна истина в присъствието на бъдещия си суверен.
Глейт се завърна съвсем навреме и аз казах:
— Благодаря ти, Джилва. Сега ще те изпратя обратно на погребението. Ако някой все пак е успял да ни видя заедно и те попита къде съм, кажи му, че съм отишъл да се скрия на сигурно място.
— Ако наистина ти е необходимо скривалище…
— Ще поговорим отново в по-удобен момент — казах аз и я прехвърлих обратно в храма.
— Ама и гризачите тук ссси ги бива — отбеляза Глейт, докато се занимавах с възстановяването на човешкия си облик. (Винаги съм се чувствал някак по-комфортно в него.)
— Смятам да те върна в галерията със скулптурите на Сауал.
— Защо точно там, госссподарю Мерлин?
— За да изчакаш там, докато се появи един разумен кръг от светлина. Казва се Дяволския Чекрък. Ще му кажеш да дойде при мен.
— Къде да те търси?
— Ами и аз не знам още, но съм сигурен, че той ще се оправи без проблеми.
— Прехвърли ме тогава. И ако не те сссхруска нещо по-голямо от теб, ела някоя вечер да ми разкажеш как ссса сссе развили сссъбитията.
— Непременно.
Прехвърлих я в галерията и се зачудих дали се бе пошегувала с мен. Влечугите имат доста странно чувство за хумор.
Примъкнах си чисти дрехи и се издокарах в пурпурно и сиво. Намерих си и нови оръжия — меч и кинжал.
Умирах си от любопитство да разбера какво ли прави майка ми в параклиса, но реших да не рискувам с надзъртане. Вдигнах Колелцето, разгледах го и отново отпуснах ръката си. Щях да постъпя прибързано, ако се прехвърля в Кашфа, без да знам колко време е изминало там и дали Люк е все още в двореца си. Измъкнах Картите от траурния си костюм и ги извадих от кутията им.
Измъкнах Картата на Люк и се вгледах в нея. След малко повърхността й изстина и усетих присъствието му.