Нов патрул

— Винаги ли си била толкова умна? — попитах аз. — А защо тогава се хвана да си вещица?

— А какъв избор би могла да има една селска девойка? — сви рамене Арина. — Господин Якоб не ме попита — нито когато ми вдигаше полата, нито когато ме натика в Сумрака. А щом веднъж станах вещица, ми се наложи да живея като вещица. За това не можеш да измолиш прошка.

— Изобщо ли? — не се сдържах аз. — Нещо недооценяваш Божието милосърдие.

Арина сви рамене.

— Може и да си прав — неочаквано лесно се съгласи тя. — Само че аз не само правех магии. Случвало се е и да изтребвам хора… като се започне от Якоб, моя учител, а това вече изобщо не е хубаво — да убиваш учителите си…

— Та той те е изнасилил! — възмутих се аз. — Непълнолетна!

— Пфу! — махна с ръка Арина. — Чудо невиждано. Изобщо не ме е изнасилвал, а ме съблазни. Даде ми захарно бонбонче, между другото. Почти не ме е бил. А относно това, че бях почти момиче — времената бяха други, тогава не гледаха в паспорта, а дали имаш цици. Ако не беше магьосникът Якоб, щеше да е пастирът Ваня или помешчикът Евграф Матвеич…

Тя се замисли за секунда и добави:

— По-скоро Ванка, не бях толкова хубава, че помешчикът да ме вика при себе си.

— А аз бях сигурен, че си убила наставника си именно заради насилието — казах. — Помниш ли… нали го написа в обяснителната бележка. „Похотлив мръсник“ или нещо такова…

— Похотлив мръсник! — подкрепи ме Арина. — А какъв друг да е? Аз му перях и готвех, и в леглото се стараех с всичките си момичешки сили! А той, всеки месец — или в бордея, или вземе, че съблазни някоя светска дама… аз рева, бия го с юмручета, а той току разпери ръце и говори: „Майн либер Арина… разбери, че мъжът по природа е развратно животно, склонно към победи на любовното поприще… Спя с теб, защото е полезно за твоето обучение и възпитание, но ти нямаш нито нужното тяло, нито нужния опит, за да претендираш за цялото ми внимание…“. Аз, разбира се, осъзнавах, че е прав. Но скоро се позакръглих, вече си имах и задник, и гърди, и можех да доставям удоволствие на мъжа по всякакви начини, а той — все кръшка и кръшка! В деня, в който навърших тринайсет години, той пак отиде в бордея! И… не издържах. Извиках го на дуел, както си му е редът. Надявах се, че ще се предаде, че ще моли за пощада… Бих му простила. Но той не можеше да повярва, че съм станала по-силна от него, би се до смърт… и така…