![Войната на жриците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/4/vojnata-na-zhricite-bg-download.jpg)
Войната на жриците [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на жриците [bg]». Краткое содержание книги:
Наследник на престола, който му принадлежи по право, граф Нико решава да си го върне, за да сложи край на страданията на всички, тероризирани от Дракан, графа на Ордена на дракона, който е заграбил властта. Затова прибягва към помощта на една красива, но опасна жена — владеещата всякакви оръжия Кармиан, и един продажен капитан на кораб — Гарвана.
За да не навлече беди на най-близките си приятели Дина и брат й Давин, Нико тайно избягва, за да осъществи плана си. Но те усещат, че го грози смъртоносна опасност, и се впускат в опасно приключение, за да го спасят.
Дошло е време, когато силите на доброто трябва да се обединят и да се опълчат срещу злото, заплашващо да завладее света.
Дошло е време за войната на жриците.
Кармиан не ме харесваше, но чак пък да ми бе враг… Не бях сигурна, че е така. Ала каквато и да беше истината, никой не заслужаваше да лежи в снега като нея сега и да се опитва да пълзи напред сляп и глух. Аз сграбчих от огъня една от калаените съдинки, която бе толкова гореща, че си изгорих пръстите. След това ливнах топлия чай към главата на Азуан.
Не знам дали го улучих, защото в този миг самата аз бях нападната.
Обгърна ме не само тъмнина. Не само, че бях сляпа и глуха, но изгубих и всякаква чувствителност, не усещах нищо. Въпреки това обаче не бях в безсъзнание. Осъзнавах ясно, че нещо се случваше. Осъзнавах, че времето продължаваше да тече. Ала тъмнината се простря върху сетивата ми като одеяло, сякаш бях мъртва.
Дина
Отрязани криле
Не знам колко продължи всичко. Имах чувството, че измина цяла вечност. Когато очите ми възвърнаха зрението си, първото нещо, което видях, бе сняг, лунна светлина и конска шия. Седях върху един кон и някой ме държеше. Страшно ми се гадеше, точно както се чувствах, когато ме хвана морска болест на „Сребърния вълк“.
Не успях нищо да кажа или сторя. Просто повърнах.
Тази тъмнина, която бе нещо повече от обикновена тъмнина. Не бях изпитвала нищо по-отвратително през целия си живот.
Конят спря. Азуан скочи на земята и ме свали от седлото. От това отново ми призля.
— След малко ще се почувстваш по-добре — рече ми той.
— Отвратително. Това бе отвратително.
— Да. Повечето хора мислят като теб. Ето, легни на наметалото ми.
Колената ми бяха омекнали, а и така ми се виеше свят, че се строполих от само себе си.
— Какво е това? — попитах аз. — Тази… тъмнина?
— Това е моята дарба. Единственото, което мога да правя, като се изключи способността да устоявам на илюзиите на останалите.
— Можеш… Можеш да затъпяваш сетивата на хората?
Той кимна.
— Не така префинено и красиво като баща ти. Ала доста могъщо въпреки това.
— Отвратително.
Той вдигна рамене.
— Това е единственото ми оръжие. Да не мислиш, че да посичаш някого с нож, както приятелката ти възнамеряваше да стори с мен, е по-благородно?
— Тя нямаше да го използва!
Или пък щеше? Не можех да съм сигурна в каквото и да било, що се отнасяше до Кармиан.
— Изглеждаше така, сякаш точно това възнамеряваше — рече ми Азуан.
— Къде е тя? — аз се огледах. — Къде е Рикерт?
— Предполагам, че все още са в бивака си край огъня. Освен ако не са по-силни от теб и вече не са тръгнали след нас. Ние обаче имаме преднина.
Аз се опитах да седна, ала все още ми се виеше свят. Азуан сложи ръка на рамото ми и ми даде опора. Това не бе особено трудно за него.
— Ти… Ти си ме отвлякъл!
— Не.
— Как би го нарекъл тогава?
— Аз те спасих.
— Спаси ме? Може ли да попитам от какво?
— От хора, които не се грижеха добре за теб. В момента в Хьойландет върлува война, Дина. Какво правиш ти тук? Това не е място за теб.
— Семейството ми е в Хьойландет!
— Само част от него. Дина, твоят род живее на друго място. Спокойно място, не като тези… диви земи.
Думите му прозвучаха така, сякаш всички ние се разхождахме наоколо с тояги и мечешка кожа през кръста или нещо подобно. Това определение подхождаше повече на Скай — Сагис, която Дракан бе превърнал в подобие на драконова бърлога, където големите изяждаха по-малките.
— Искам да ме върнеш обратно — рекох аз с колкото се може по-сурова и решителна интонация, което бе малко трудно, като се има предвид, че все още ми се гадеше. — Искам обратно при останалите!
Той поклати глава.
— Ще продължим напред, веднага щом се опомниш — отвърна ми чичо ми. — Това е за твое добро, Дина.
Можех ли да му избягам? Не и с тези омекнали крака. Ами ако използвах флейтата?
Флейтата.
— Къде е флейтата на баща ми? — бе изчезнала от колана ми, където я държах обикновено.
— Ще си я получиш обратно — отвърна ми Азуан само. Той също като Нико бе решил, че ще е най-умно да ме обезоръжи. — Хайде. Нека ти помогна отново да се качиш на коня. Трябва да яздим, докато не открием място, където можем да пренощуваме.
Накрая стигнахме до дървена хижа. Тя се състоеше само от една стая с огнище в единия край и легло в другия. До не много отдавна тук явно бяха живели хора, но сега нямаше никого. Къде ли бяха те? Дали не се бяха преместили на някое по-спокойно място, точно както Азуан искаше ние да сторим? Или пък бяха решили, че тук, в гората, която бе така близо до Хьойландет и така далеч от останалите хора, вече бе твърде студено и самотно за живот? Може би използваха къщата само през лятото. Знаех, че някои овчари строяха колиби в близост до летните пасища. Може би тази принадлежеше на един от тях.