Монетата [bg]

Том влезе в телефонната будка. Строшената слушалка все още висеше на кабела. Той спря и сви устни.

— Толкова ли ти е скучно? — пошегува се Дженифър. Глухият й глас отекна в мъртвешката тишина под тентата. Горещият въздух се стелеше над тях като диря от реактивен двигател.

— Не съвсем — без да вдига глава, отвърна той. — Мисля, че ако е записвал нещо, може да е грабнал най-близкото парче хартия, което му е било подръка. Не виждам такова нещо, но погледни. Тук липсва една картичка. — Том посочи самотно островче от черна пластмаса в морето от гола плът на задната стена. — Сигурна ли си, че не са намерили картичка?

— Щеше да го пише в досието.

— Ами… тогава това е всичко. — В гласа му прозвуча нотка на примирение и поражение. — Може да я е отнесъл вятърът. А може би не е писал нищо. Сигурно трябва да търсим другаде.

И в следващия миг нещо привлече погледа му. Том се приближи и видя бялото ъгълче на картичка, паднала или мушната зад телефона.

Той свали слънчевите си очила, притисна с нокът крайчеца и измъкна картичката.

На нея имаше русокоса мацка само с каубойски ботуши и шапка. Гърдите й отчасти бяха скрити от поканата: „Язди ме, мой каубой!“ Том сложи картичката на празното място на стената на телефонната будка. Вместваше се идеално.

— Мисля, че ни провървя. — Той се усмихна.

— Какво пише? — Дженифър се приближи до него и присви очи, за да прочете набързо надрасканото в горния ляв ъгъл на картичката. Цифри.

— 0090212.

— Какво означават според теб?

— Не съм сигурен. — Том разхлаби яката на ризата си. В найлоновата палатка беше горещо като в сауна.

— Адрес? Или пощенски код? — нетърпеливо предположи Дженифър. — Или номер на депозитна кутия в сейф?

— Вероятно. — Том се колебаеше. — Но… в Европа международният код е 00, а не 001 като в Щатите. Може да е телефонен номер.

— Тогава какво са 90 и 212?

— Ами, 212 е Ню Йорк, нали? Но кодът за Съединените щати е 1, а не 90.

— Това там не е ли списък с кодовете на страните? — Дженифър посочи ламиниран лист вляво от телефона и прокара пръст надолу по цифрите, като мърмореше под носа си. — Включени са само големите държави, затова може и да го няма. Китай 86… Индия 91… Мексико 52… Ето. Турция — 90.

— Разбира се. — Том щракна с пръсти, възмутен от собствената си недосетливост. — 212 е кодът на Истанбул.

— Искаш да кажеш, че Щайнер е записвал нечий номер, когато са го убили?

— Може би.

— Вероятно все още е търсел купувач. Може да е намерил някой, който е проявил интерес.

— В Истанбул? — недоверчиво попита Том. — Възможно е, но това не е очевидното място.