Списъкът на обречените [bg]

Двайсет и седма глава

Вашингтон, Окръг Колумбия

Джим Талмидж предпочете четиригодишната тойота камри, цвят сив металик, защото беше най-разпространеният модел в града и околностите му, както и с най-разпространения цвят. Можеше да избира измежду три кучета и той избра лесно. Немската овчарка щеше да се набива твърде силно на очи, а белият шотландски териер — по-малко. Затова честта се падаше на верния му мелез Бърт. Талмидж го беше прибрал от един кучкарник преди три години. Бърт тогава беше само на четири месеца.

В кучкарника нямаха документи за него, но мненията относно родословното му дърво бяха най-различни. Докато Бърт растеше, Талмидж постепенно разбра, че е мелез между коли и лабрадор. От трите му кучета Бърт беше най-умното. Имаше черна козина с голямо колкото юмрук бяло петно на гърдите. Единствената причина да го държи с каишка беше да не провокира някой от многото фашисти, които бродеха из улиците и само дебнеха да видят някой стопанин, който разхожда кучето си без каишка, за да му се разкрещят.

Бърт седеше до багажника на колата, докато шейсет и една годишният Талмидж проверяваше екипировката си. Днес изглеждаше по-възрастен, защото беше боядисал косата си в сиво. Цялата му екипировка и оборудване се побираха в четири черни куфара, които лесно можеха да се преместят от една кола в друга. Единият от куфарите съдържаше различни камери, от големите класически фотоапарати, на които можеха да се монтират дълги вариообективи, до миниатюрни цифрови камери, не по-големи от човешки палец. Той избра необходимата му камера, но не я извади от куфара. Вместо това отвори един правоъгълен спортен сак с два ципа отгоре, които можеха да се отварят едновременно. Талмидж дръпна циповете и горната част на сака се отвори като език. Вътре прилежно бяха подредени якета и сака заедно с голямо разнообразие от шапки. За начало избра кариран каскет и си облече двулицев шлифер, който от едната страна беше черен, а от другата — цвят каки. Избра страната цвят каки и отиде при другия черен куфар. Вътре държеше радиопредавателите — големи колкото кутия за игрални карти и малки колкото калинка. Той се замисли кой да избере, след което си сложи тънки кафяви кожени ръкавици и остави настрана два предавателя, както и един приемник. Не ги провери, защото го беше сторил сутринта в работилницата си. Приемника прибра в левия джоб на шлифера, а двата предавателя — в десния. После се спря на класически блендов фотоапарат със средни размери. Беше „Канон“, от онези, които носеха туристите, но не чак толкова голям като на професионалистите. Завинти 135-милиметровия обектив и си сложи фотоапарата на врата. Зави двата куфара и после се спря за секунда пред третия. Този куфар беше пълен с микрофони с насочено действие и други подслушващи устройства, но през следващия час такова оборудване нямаше да му е нужно. Поколеба се и пред четвъртия куфар. Много добре знаеше какво има вътре, само дето не знаеше дали и това „оборудване“ ще му трябва. В миналото той не би си и помислил да тръгне невъоръжен и особено във Вашингтон и окръга. Разполагаше с всички необходими документи за притежаване и носене на оръжие, в случай че го спреше за проверка полицията. В неговата работа оръжието беше необходимост. Много от обектите се намираха под изключителен стрес и напрежение. Такова напрежение, което би подтикнало някои към глупави постъпки, ако разберяха, че ги следят. Другата причина да ходи въоръжен беше високата престъпност във Вашингтон и окръга. Градът вече повече от десет години заемаше място в първата петорка в страната по брой на убийствата. Именно заради гангстерите набра цифровия код и отвори четвъртия куфар. Вътре бяха подредени четирийсет и пет калибров пистолет „Браунинг 1911“, деветмилиметрова „Берета“ и ръчно подобрен четирийсет и пет калибров „Колт“ със сгъваем приклад и резба на цевта за поставяне на заглушител. Талмидж взе браунинга. Намираше се в един от по-приятните квартали — където престъпниците обичаха да се отбиват и да извършват тежки и жестоки престъпления.