Мираж [bg]

Без шум… без бъркотия.

Животът е шум и бъркотия. Хукваме на края на света, но те пак ни въздействат. Защото демоните вътре в нас никога не изчезват — дори сред място, тъй притихнало като Сахара.

Автобусът спря в селце до малък поток. Купих си чаша ментов чай от мъж с тъжно лице. В близка постройка имаше тоалетна: дупка в земята и дървена конструкция с пригодена седалка отгоре. Миризмата беше задушаваща. Излязох задъхана, жадуваща за свеж въздух. Ала дори по залез не се усещаше никакъв полъх в жегата.

Отново се качих на автобуса. Опитах се да подремна, но раздрънканото возило и тревогите ми гонеха съня. Тата надали беше голям град. В най-добрия случай щеше да има няколко хотела. Щях да ги обиколя всичките, докато намеря Пол. Щях да го успокоя и утеша. После щях да позвъня на Ясмина във Варзазат да ни запази билети до Париж. Утре до обяд щях да отведа и двама ни обратно в хотела ѝ. Щях да…

Кроях планове както обикновено с надеждата да наложа рационалност на някого, за когото тя бе трудно постижима. Файза, колкото и да бе в плен на гняв и отмъстителност, беше права за едно: Пол внасяше хаос в живота на всеки. Ала имаше разлика между Пол, когото срещнах преди три години — онзи, който разиграваше неведение за кашата, забъркана от него, — и мъжа, оставил ми безспорно писмо на самоубиец. Повече не можеше да бяга от себе си. Но пък можеше да избяга в Сахара.

Часовете в автобуса се нижеха бавно, с изчезването на слънцето температурата малко падна, но това не облекчи тягостното пътуване. За кратко се унесох и стресната се събудих от разтърсването при спиране, последвано от клаксон и вика на шофьора „Тата!“.

Намирахме се на паркинг пред град, скрит зад стена. Бях спала върху раницата си. Като слязох от автобуса, пред мен мигом се изправиха двама младежи — малко над двайсетгодишни, опитващи се без особен успех да си пуснат бради, и двамата с бейзболни шапки на главите, и двамата оглеждащи ме от горе до долу.

— Здравейте, хубава госпожо — каза единият на френски.

— Не ви ли трябва водач за града? — попита вторият.

Показах им снимката в паспорта на Пол.

— Търся този мъж, съпруг ми е.

— Знам къде е той — каза първият.

— Нима? — попитах. — Наистина ли?

— Елате с нас, ще ви покажем… — отвърна вторият, но беше прекъснат от шофьора на автобуса, който им се разкрещя на арабски и на няколко пъти им каза „имши“. Двамата тарикати обаче никак не се стреснаха и взеха да му отвръщат остро, докато в спора не се намеси друг мъж — близо шейсетгодишен, с тъмен костюм. Двамината очевидно се забавляваха от разправията. По-възрастният беше дързък и арогантен, оглеждаше ме нагло и подхвърляше нахални забележки („Не искаш ли среща с мен?…“ „Падам си по американки…“ „Не ти трябва съпругът ти, трябва ти млад мъж“) по време на разгорещената караница с двамата ми защитници. Накрая по-възрастният, който беше висок и як, с цигара, стисната между зъбите, и пепел, сипеща се по сакото на кафявия му костюм, спомена думата „полиция“ и двамата сваляни се оттеглиха, но не преди супернахалният да ми смигне и подхвърли: „Може би друг път“.