Мираж [bg]

— Но Тата е на шест часа път оттук. И е насред нищото.

— Той заплашва да се самоубие — възкликнах и размахах писмото. — Ако стигна там довечера, има шанс да го открия, преди…

— Мадам, достатъчно е да се обадя по телефона в полицията. Те ще се погрижат автобусът да бъде спрян, преди да е стигнал до Тата, ще приберат мъжа ви и ще имат грижата да го държат в безопасност.

В казаното от нея имаше логика. Но аз се движех по своя логика, която беше различна. Убедена бях, че ако Пол попадне в ръцете на властите, то някой неизбежно ще се свърже с Бен Хасан. Предвид, че още беше настроен да отмъщава, кой знае към какво ужасно деяние можеше да подтикне полицаите. Два дни в марокански затвор щяха да пречупят Пол. Не. Два часа щяха да са достатъчни да разклатят малкото му останало равновесие. Особено предвид способността на Бен Хасан да дърпа конците на всевъзможни ужасии. Историите с бащата и братята на Файза още бяха пресни в съзнанието ми. Лесно ми беше да си представя Пол „самоубит“, докато е под грижата на полицията и всички (Бен Хасан, Самира, Файза и добрата жена на рецепцията) щяха да потвърдят, че е бил в силен душевен смут в дните, преди да бъде открит обесен в килията си с меки стени; самоубийство, което Бен Хасан спокойно можеше да уреди за не повече от пет хиляди дирхама.

— Ще се кача на автобуса — казах на Ясмина. — Защото само аз единствена мога да го спася от беда.

— Умолявам ви…

— Няма да го обсъждаме! Нито дума!

Видях как Ясмина трепна, когато ѝ се троснах.

— Съжалявам — прошепнах.

Тя постави ръка на рамото ми.

— Умолявам ви. Идете в стаята си, вземете душ, полегнете, нека се обадя на полицията.

— Вече взех решението си. И ще кажа следното: ако щом стигна в Тата, узная, че полицаи са го свалили от автобуса…

— Имате думата ми. Няма да им се обаждам. Но тъй като все пак имате малко време, моля ви да се качите горе и да застанете под душа. И изпийте поне още литър вода. Заплашена сте от дехидратация.

Постъпих, както ме инструктира, след като я помолих да ми поръча такси за след по-малко от час.

След душа отново се облякох, като постоянно изтиквах от съзнанието си колебанията дали е разумно да се втурна да преследвам Пол в Тата. „Нямам избор — казвах си. — Заявих на Пол, че е по-добре да умре. Вярно, че той ме предаде, но първоначалният ми необуздан гняв задейства целия този кошмар. И сега той изглежда решен да отнеме живота си. Знам, че паниката и объркването ми нямат граници. Но единственият начин да сложа край на това е да се добера до него, преди да е скочил в пропастта.“

Долу предложих на Ясмина пари за това, че ми позволи да използвам стаята след определения за напускане час. Тя отказа.