Дюна [Dune - bg]

— Можеш пак да си легнеш, Мейпс.

— Сигурна ли сте, че няма да ви потрябвам?

Джесика се усмихна тъжно.

— Сигурна съм.

— Тази работа вероятно може да почака до утре — обади се Юи. — Бих могъл да ви дам успокоително и…

— Ще се върнете в покоите си и ще ме оставите да оправя тази работа както аз знам. — Тя го потупа по рамото, за да смекчи неприятното чувство от заповедта си. — Това е единственият начин…

Рязко, с високо вдигната глава Джесика се обърна и тръгна, гордо към покоите си. Неприветливи стени… коридори… позната врата. Тя рязко отвори вратата, влезе и я хлопна след себе си. Остана така, вторачила се в защитените прозорци на своята всекидневна. „Хауът! Възможно ли е той да е човекът, когото харконите са купили? Ще видим!“

Джесика отиде до дълбокото старомодно кресло с бродиран калъф от шлагова кожа¤ и отмести креслото така, че да държи под обстрел вратата. Внезапно тя почувствува осезателно кристалния нож в канията на крака си. Отвърза канията и я пристегна към ръката си, провери дали няма да се вижда. Още веднъж се огледа из стаята, като подреди щателно наум всяка вещ в случай на нещо непредвидено: канапенцето близо до ъгъла, столовете с високите облегалки покрай стената, двете ниски маси и окачената до вратата на спалнята й цитра.

Суспенсорните лампи пръскаха бледорозова светлина. Тя ги намали, седна в креслото и погали тапицерията, като оценяваше по достойнство внушителния за този случай вид на креслото.

„А сега нека влезе“ — си помисли. — „Ще става каквото ще става.“ И по бин-джезъритски обичай се приготви за очакването, трупайки спокойствие и пазейки силите си.

На вратата се почука и Хауът влезе по нейна заповед по-рано, отколкото бе очаквала.

Тя го наблюдаваше, без да помръдне от креслото, забеляза в движенията му пристъпите на възбудена от наркотика енергия и скритата под тях умора. Сълзливите старчески очи на Хауът светеха. Пергаментовата му кожа изглеждаше жълтеникава на светлината в стаята, а на десния му ръкав имаше разлято мокро петно.

От петното й замириса на кръв.

Джесика посочи към един от столовете с високо облегало и каза:

— Донеси този стол и седни с лице към мен.

Хауът се поклони и се подчини. „Този пиян глупак Айдахо!“ — помисли си той. Разгледа внимателно изражението на Джесика и се попита как ли би могъл да спаси това положение.

— Много отдавна трябваше да изясним нещата помежду си — рече Джесика.

— Какво тревожи господарката? — Той седна и постави длани на коленете си.

— Не ми се прави на света вода ненапита! — озъби се тя. — Ако Юи не ти е казал защо сме те повикали, тогава някой от шпионите ти в моето домакинство е сторил това. Ще бъдем ли поне дотолкова откровени един към друг?