Дългият следобед на Земята
- Автор: Олдисс Брайан Уилсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългият следобед на Земята». Краткое содержание книги:
В същото време последните издънки на човечеството носят душите си в ръка или се гордеят с опашките си, чрез които са свързани с дървото-майка.
Романът „Дългият следобед на Земята“ би бил една ужасяваща прогноза, ако картината на бъдещето, опиращата се на нашите страхове и надежки, не е пресъздадена по законите на истински големите произведения.
Престижната награда „ХЮГО“ отдава дължимото на Брайън Олдис, на неговото въображение, майсторство и замах на разказвач.
— Е, добре! — обади се той. — Разумна си била и не си отровила храната, така че ще я изям.
Жената, промълвила нечленоразделните звуци, пристъпи напред, пое кратуните и ги отнесе на содала. Бъркаше с пръсти в съда и хвърляше храната в устата му. Той ядеше лакомо и шумно. Спря само веднъж, за да изпие няколко глътки вода.
— Кои сте вие? И откъде идвате? Какви сте? Как така изчезвате? — питаше Ятмур.
— Мога да ти кажа и много, и малко неща. Трябва да знаеш също, че единствено тази жена умее да „изчезва“, както ти се изразяваш. Остави ме да се нахраня. Помълчи малко.
Той най-сетне свърши.
На дъното на кратуната бяха останали няколко трохи, които жените хапнаха сдържано, дръпвайки се встрани. С тях нахраниха и прегърбения си спътник, чиито ръце бяха все така високо вдигнати, сякаш парализирани.
— Сега вече съм готов да чуя твоята история — обяви содалът — и да ти помогна, стига да мога. Трябва да знаеш, че произхождам от най-мъдрата раса на тази планета. Нейните представители населяват просторните морета и множество не така интересни земи. Аз съм пророк, Содал на Най-висшето Познание и съм готов да ти помогна, ако преценя, че си заслужава.
— Ти си удивително горд — рече тя.
— Че какво е гордостта на фона на загиващата Земя? Разкажи глупавата си история, майко, ако изобщо възнамеряваш да я поделиш с мен.
Глава двадесет и четвърта
Ятмур искаше да разкаже на содала своите затруднения с Грен и гъбата. Но тя не умееше да се изразява, нито можеше да подбере фактите, ето защо направо му разказа цялата си история. Започна с детството си при пастирите, обитаващи граничния район между гората и Черното гърло, спомена за пристигането на Грен и приятелката му Пойли, разказа и за нейната смърт, за странствуванията им след това, докато съдбата в лицето на развълнуваното море не ги захвърли на бреговете на Големия склон. Най-накрая разказа за раждането на своето бебе и за надвисналата над него заплаха.
През цялото време содалът на ловците убийци слушаше излегнат на камъка с привидно безразличие, долната му устна бе увиснала толкова, че разкриваше оранжевите крайчета на зъбите му. До него, съвършено безразлични към всичко, което ставаше наоколо, на тревата лежаха татуираните жени. Край тях носачът продължаваше да стои като истукан с вдигнати ръце. Погледът на содала изобщо не се спираше върху тях, а се рееше някъде във висините.
— Ти ми разказа извънредно интересна история. Чувал съм отделни неща, подобни на онова, което ти се е случило в един или друг период. Сега, когато ги сравнявам и нареждам едно до друго, благодарение на своята изключителна интелигентност мога да създам истинска картина на този свят в последните етапи на неговото развитие.
Възмутена, Ятмур скочи.
— Ти знаеш ли, че с един удар мога да те сваля на земята, противна рибо! — развика се тя. — Само това ли можеш да кажеш, след като ми предложи помощ?
— Мога да ти кажа още много неща, дребно човешко създание. Само че проблемът ти е толкова прост, че за мен той не значи почти нищо. И преди съм срещал такива гъби и макар да са много интелигентни, имат няколко слаби места, които всеки с моя интелект би доловил.
— Моля те, кажи бързо какво предлагат.
— Имам едно-единствено решение — ще повериш бебето си на Грен, щом го поиска.
— И дума да не става!
— Но ще трябва. Не бягай. Ела да ти обясня.
Ятмур не хареса особено плана на содала. Зад самомнението и надутостта се криеше силна личност. Присъствието му наистина беше внушително. Дори фактът, че предъвкваше думите си, ги правеше необорими; ето защо волю-неволю Ятмур прие да участвува.
— Не смея да отида в пещерата и да застана лице в лице с него.
— Тогава накарай твоите приятели дебелаците да го доведат — нареди содалът. — И побързай. Пътувам в името на Съдбата, господар съм, на чиито плещи лежат прекалено много грижи, за да се занимавам с твоите проблеми.
Проехтя трясък на гръмотевица, сякаш някакво гигантско създание даваше знак, че е съгласно с думите му. Ятмур тревожно погледна към слънцето, на което все така стоеше като закачено огненото перо, след което се запъти към тлъстичките си приятели.
Те се въргаляха в прахоляка и калта и си бъбреха безгрижно. Когато влезе в пещерата, единият от тях вдигна шепа пръст и я хвърли срещу нея.
— Преди не идваше в тази пещера, а сега вече е твърде късно да оставаш тук, жестока сандвич жена! А онзи грозен човек риба не е приятна компания, нали? Не искаме да участвуваме в нея. Нещастните тумбачести мъже не те искат тук… иначе бодливите кожи ще те изхрускат.