Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Двайсет минути след като Сюзан бе изяла студената си закуска, Джеф Макгий се отби при сутрешната си обиколка.
Целуна я по бузата и тя му отвърна, макар да предпочиташе той изобщо да не я докосва. Усмихна се и се престори, че й е приятно да го види, защото не искаше той да разбере за подозренията й.
— Как се чувстваш тази сутрин? — Докторът се опря небрежно на леглото й и се усмихна, явно беше напълно убеден в способността си да я баламосва.
— Прекрасно — отвърна му, като искаше да го респектира със силата си. — Освежена.
— Хубаво ли спа?
— Като мечка по време на зимния сън. Добро успокоително ми беше предписал.
— Радвам се, че е подействало. Щом стана дума за лекарства, определил съм ти още една таблетка метилфенидат за девет часа и една за пет следобед.
— Не са ми нужни.
— О, вече сама си поставяш диагноза? Да не си се измъкнала и да си завършила медицинския факултет нощес?
— Не беше нужно. Пратиха ми дипломата по пощата.
— И колко ти излезе?
— Петдесет долара.
— По-евтино от моята.
— Боже, на това се надявах. — Тя насила докара на лицето си усмивка. — Виж, метилфенидатът не ми е нужен просто защото вече не страдам от депресия.
— Може би не точно в този момент. Но може да получиш по всяко време нов пристъп на дълбока нарколептична депресия, особено, ако те споходи още една от халюцинациите ти. Аз имам доверие на профилактичната медицина.
„А аз вярвам, че ти си изпечен мошеник, доктор Макгий“ — помисли си тя, но каза:
— Но не ми трябват хапчета. Уверявам те, добре съм.
— А пък аз ти казвам, че аз съм докторът.
— На когото трябва да се подчинявам.
— При всяко положение.
— Добре, добре. Едно хапче в девет и едно в пет.
— Така те искам.
„Защо просто не ме погалиш по главата и не ме почешеш зад ушите като любимото си куче“ — помисли си с огорчение тя, като прикриваше истинските си чувства.
— Успя ли да прегледаш отново резултатите от тестовете ми снощи? — попита вместо това тя.
— Да. Изучавах ги почти пет часа.
„Проклет лъжец — помисли си тя. — Не си им отделил и десет минути, защото ти е ясно, че при мене няма никакъв медицински проблем.“
— Пет часа! — възкликна. — Това е много повече, отколкото изискват служебните ти задължения. Благодаря. Откри ли нещо?
— Не, за съжаление. Разпечатките от ЕЕГ не показаха нищо повече от онова, което вече знам. А рентгеновите ти снимки са като илюстрация към картинка от учебника с надпис: „пълна поредица от черепни снимки на здрав човек от женски пол“.
— Е, все пак се радвам, че са поне като на човек.
— Съвършен човек.
— И то от женски пол.
— Съвършен човек — повтори той.
— А резултатите от пункцията? — Сюзан майсторски се преструваше, като заговори по-тихо и допусна в гласа си малко нервност за цвят, внимателно балансираше необходимото количество тревога и загриженост за себе си. Внимателно свъси вежди до нужната степен, за да позволи на Макгий да различи страх и съмнение в сбръчканото й чело.
— Не забелязах никаква грешка в работата на лаборантите — отвърна Макгий. — Патологът също беше обърнал внимание на всичко, не беше дал и погрешни тълкувания.
Тя въздъхна уморено и отпусна рамене.
Макгий отговори на въздишката й, като пое ръката й в опит да я успокои.
Тя устоя на силното си желание да се отскубне от него и да зашлеви лицето му.
— Е…, а сега какво? — въздъхна отново. — Ще трябва ли да правим церебралната ангиограма, за която спомена снощи?
— Не, не. Още не. Все още трябва да преценя много сериозно доколко препоръчително е това. А и ти трябва да възстановиш още силите си, преди да решим да се захванем. Следващите няколко дена мисля, че просто ще изчакаме. Съжалявам, Сюзан. Знам, че това е притеснително за теб.
Разговаряха още пет минути, главно за лични неща, и Макгий, изглежда, изобщо не забеляза, че отношението й към него значително се е променило. Способността й да се справя с новата си роля учудваше и радваше и нея самата; беше добра артистка, почти като госпожа Бейкър.
„Ще победя тия мръсници в собствената им игричка, ако само мога да открия каква, по дяволите, е тя“ — помисли си доста доволна от себе си.
Но изпълнението на никой от участниците в тоя злокобен спектакъл не можеше да се сравнява с майсторството на Макгий. У него имаше стил, самоувереност и замах. Макар да знаеше, че е измамник, петте минути с него й бяха почти достатъчни да повярва в искреността му. Беше толкова мил и внимателен. Сините му очи бяха болезнено чувствителни и лишени от всякакви признаци за двуличие. Грижата му за оправянето й изглеждаше неподправена. Беше очарователен, винаги очарователен. Смехът му звучеше така естествено и непринудено.