Месията на Дюна [Dune Messiah - bg]

— Ти си Бияз — изрече голата, влизайки в тясната килия, където държаха джуджето под стража. — А мен ме наричат Хейт.

Заедно с голата бе пристигнал подсилен наряд от телохранители, за да поеме вечерния караул. Докато пресичаха двора, налетелият със залеза вятър жилеше лицата им с песъчинки и ги караше да примигват, подтичвайки. Сега откъм коридора се чуваше как си подхвърлят закачки при церемониала по смяната на постовете.

— Не си Хейт — каза джуджето. — Ти си Дънкан Айдахо. Присъствах, когато полагаха в резервоара мъртвата ти плът, а сетне и когато я вадеха оттам жива и готова за обучението.

Голата мъчително преглътна с пресъхнало гърло. Жълтеникавият оттенък на ярките светоглобуси се губеше сред зелените килими по стените на килията. Светлината блестеше в струйките пот по челото на джуджето. Бияз изглеждаше удивително цялостно същество, сякаш целта, вложена в него от тлейлаксианците, се излъчваше направо през кожата му. Под маската на страхливо и лекомислено джудже се криеше огромна сила.

— Муад’диб ми възложи да те разпитам, за да установя с каква цел те изпращат тлейлаксианците — каза Хейт.

— Тлейлаксианци, тлейлаксианци — затананика джуджето. — Аз съм тлейлаксианците, дръвнико! И ти също, ако искаш да знаеш.

Хейт се втренчи в джуджето. Бияз излъчваше някаква омайваща бдителност, която навяваше мисли за древни идоли.

— Чуваш ли стражата отвън? — запита Хейт. — Само да наредя и веднага ще те удушат.

— Ай! Ай! — провикна се Бияз. — Какъв безсърдечен простак си станал. А пък разправяше, че идваш да дириш истината.

Хейт усети, че не му се нрави дълбоката самоувереност, скрита зад стреснатото изражение на джуджето.

— Може би диря само бъдещето — промълви той.

— Добре казано — кимна Бияз. — Сега вече се познаваме. Когато се срещнат двама крадци, няма нужда от препоръки.

— Значи сме крадци — каза Хейт. — Какво крадем?

— Не крадци, а зарове — поправи го Бияз. — И ти си дошъл да ми преброиш точките. Аз пък броя твоите. О, чудо! Имаш не едно, а две лица!

— Наистина ли си видял как попаднах в тлейлаксианските резервоари? — попита Хейт, преодолявайки странното нежелание да зададе този въпрос.

— Не го ли казах? — изненада се джуджето и скочи на крака. — Страхотна борба падна с теб. Плътта не искаше да се завръща.

Изведнъж на Хейт му се стори, че съществува сред сън, управляван от нечие чуждо съзнание, и че всеки миг може да забрави себе си, да се залута из дебрите на това съзнание.