Предсказанието

— Не си искрен. Мърсър се засмя.

— Разкри мръсната ми малка тайна. Не съм търгаш на корпоративни пари.

Очите й блеснаха закачливо.

— Не бих отишла толкова далеч. Може би търгаш със сърце?

Остатъкът от деня премина в приятни разходки и нехайни разговори. Двамата се изолираха от всичко освен от себе си и съвършенството на острова. Само едно нещо помрачи деня на Мърсър — Тиса непрекъснато го питаше колко е часът. Не носеше часовника, който й беше подарил. Той нямаше нищо против това, но не разбираше тази обсебеност от времето.

Седяха на тих плаж на източния бряг на Санторин, когато тя отново го попита и Мърсър отвърна; че е пет без петнадесет. Тиса прехапа устни и се вторачи в хоризонта, а той разбра, че идиличното им бягство наближава края си.

— Трябва да тръгваме — тъжно каза тя. — Време е да видиш доказателството. — Тиса сложи ръце на лицето му. — Искам да знаеш, че днес беше най-щастливият ден за мен от дълго време. Забравям много неща, когато съм с теб.

— Кажи ми какво толкова ужасно искаш да забравиш, Тиса.

Тя го пусна и стана.

— Ще разбереш след известно време.

Намериха такси в село Монолитос и се уговориха с шофьора да ги върне във Фира да вземат багажа си и после да ги закара до главното пристанище на юг от града. Стръмният път лъкатушеше по скалата и се спускаше до морското равнище в зашеметяваща поредица от остри завои. Тясното шосе беше задръстено от камиони, които се изкачваха нагоре от пристанището. Превозните средства бяха натоварени с продукти и продоволствия, за да се поддържа животът на острова. Между камионите се стрелкаха младежи с мотоциклети. Бръмченето на ауспусите им отекваше в планината. Шофьорът наруга един, който изскочи от труднозабележим завой в неговата лента, изпреварвайки бавно движещ се камион с десет колела. Сребристият мотор се прибра в лентата си, профучавайки само на сантиметри от таксито. Тиса се обърна към Мърсър.

— Четох, че в разгара на туристическия сезон на Санторин всеки ден става по една катастрофа и умира поне един човек седмично.

— За детето само старците са смъртни.

След още един завой те видяха пристанището долу. Отвъд редиците контеинеровози един по-голям и по-стар ферибот от онзи, който бе докарал Мърсър, разтоварваше поток от коли и камиони. Наредени в еднакво дълга опашка превозни средства чакаха реда си да се качат. Фериботът приличаше на такси ветеран от Ню Йорк. Боята му беше избледняла от годините и от безмилостните лъчи на слънцето. Плавателният съд изглежда не се беше представил добре в битката със силните бури в Егейско море. Очертанията му бяха загрубели и притъпени, а отстрани имаше дълбоки белези от небрежни капитани, който бяха използвали корпуса, за да отместят встрани други кораби.

Товарната рампа зееше и фериботът напомняше изхвърлена на брега риба, която се опитва да си поеме въздух.