Предсказанието

Корабът се издигна още по-високо. Ъгломерът се закова на наклон деветдесет градуса, докато инерцията на вълната го държеше прикован към стената от вода. И после гребенът стигна до кърмата и „Ейнджъл“ бързо изчезна в дирята си. Носът потъна дълбоко, но не се счупи, и отново се издигна. Палубата беше пометена. Складът, контейнерът с контролния център и крановете бяха пометени. Всички стъкла бяха счупени. Но корабът смело се бореше и от палубата му се стичаше вода, сякаш беше издигаща се на повърхността подводница. Следващата вълна беше наполовина по-малка от първата и „Ейнджъл“я посрещна почти презрително. Корабът беше в безопасност.

Очите на Тиса бяха отворени и на устните й трептеше усмивка, докато гледаше Мърсър.

— Дръж се — не преставаше да повтаря той, макар че тракането на перките на хеликоптера и вятърът заглушаваха думите му.

Силни ръце издърпаха коша в товарното отделение и затвориха страничната врата. Командосът помогна на Мърсър да излезе от носилката и после сряза ризата на Тиса и прегледа раните й.

— Как е тя? — попита Мърсър.

Мъжът продължи работата си, сякаш не го чу.

— Попитах как е тя?

Минута по-късно командосът се дръпна от нея. Ръцете му бяха окървавени до лактите.

— Не мога да направя нищо.

Мърсър го блъсна настрана, коленичи до Тиса и хвана ръката й. Пръстите й бяха леденостудени.

— Мърсър? — едва доловимо прошепна тя и той допря ухо до устните й. — Мърсър, колко е часът?

И едва тогава той най-после разбра. Въпросът й беше молба, опит да намери своето място в едно бъдеще, за което винаги бе знаела. Тиса бе живяла на усамотен кръстопът между миналото и неизбежното. Беше й отречено обещанието за неизвестност, усещането за чудо, което носеше всеки нов ден, защото тя знаеше как ще завърши.