Фатален срок
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Фатален срок». Краткое содержание книги:
Книгата ни превежда отвъд границата между отиващия си XX и настъпващия XXI век, за да ни разкриe забележителните и все още неподозирани от мнозина възможности на новите технологии, на свръхскоростната информация и на „машините на времето“. Майкъл Крайтън отново се обръща към историята и отново поставя проблема за огромната отговорност на онзи, който съсредоточава в ръцете си небивала власт над човека и света, за неговия закономерен крах, ако не я притежава. Научно-техническата революция има няколко измерения, посочва писателят и едно от тях е това на морала. Без него нейните постижения са по-скоро заплаха, отколкото благо за човечеството.
При тия думи Клеър го изгледа втренчено.
— Чичо, не ми осуетявайте плановете.
— Та нима съм го правил някога?
— Знаете, че опитахте.
— Мило дете — каза сър Даниъл, — единствената ми грижа е за вашата безопасност… и вашата чест.
— А моята чест, чичо, все още не е обречена никому. — Клеър дръзко пристъпи към Крис, обгърна шията му с ръце и го погледна в очите. — Ще броя всеки миг, докато те няма, и сърцето ми ще страда за теб — каза тя тихо и очите й се навлажниха. — Върни се скоро при мен.
Тя леко докосна устните му със своите и неохотно се отдръпна, задържайки за момент пръсти върху раменете му. Той се почувства замаян. Гледаше я в очите и осъзнаваше колко е красива…
Сър Даниъл се изкашля и нареди на момчето:
— Погрижи се за оръженосеца и му помогни да се изкъпе.
Момчето се поклони на Крис. Всички в стаята мълчаха. Очевидно това бе нареждане да си тръгва. Той кимна и каза:
— Приемете моите благодарности.
Очакваше отново да срещне смаяни погледи, но поне този път всички разбраха какво говори. Сър Даниъл кимна пренебрежително и Крис напусна стаята.
34:25:54
Конете с тропот вървяха по моста. Професорът гледаше право напред, без да обръща внимание на войниците около себе си. Когато ездачите навлязоха в замъка, часовите край портата едва се озърнаха към тях. После професорът изчезна от поглед.
Спряла близо до подвижния мост, Кейт попита:
— Какво ще правим сега? Да го последваме ли?
Марек не отговори. Тя се озърна и го видя да гледа втренчено двама рицари на коне, което се биеха с мечове сред поляната пред замъка. Боят приличаше на демонстрация или тренировка; около рицарите се бе струпал кръг от младежи в ливреи; едни от тях носеха яркозелено, други — жълто и златисто, явно цветовете на двамата рицари. Малко по-настрани се бе сбрала тълпа зяпачи, които със смях подвикваха обиди и насърчителни възгласи към единия или другия боец. Конете се въртяха в кръг плътно един до друг, изправяйки ездачите си лице срещу лице. Мечовете звънтяха в свежия утринен въздух.
Марек гледаше и не помръдваше.
Кейт го потупа по рамото.
— Слушай, Андре, професорът…
— Чакай малко.
— Но…
— Чакай малко.
За пръв път Марек усети тръпка на неувереност. Досега нищо видяно в този свят не му се бе сторило странно или неочаквано. Селяните из нивята бяха такива, каквито си ги представяше. Подготовката на турнира съвпадаше напълно с познанията му. А когато влезе в Кастелгард, градчето изглеждаше точно както бе очаквал. Кейт се смая от уличния касапин и непоносимата воня на кожарската работилница, но Марек прие тия неща като съвсем нормални. Още преди години можеше да ги види във въображението си.
Но не и това, помисли си той, гледайки боя на рицарите.
Всичко ставаше толкова бързо! Мечовете играеха светкавично и неуморно — ту сечаха, ту мушкаха, тъй че схватката приличаше no-скоро на фехтовка, отколкото на бой с мечове. Между два звънливи удара минаваха само една-две секунди. И боят продължаваше все тъй стремително, без колебание или забавяне.
Марек винаги си бе представял тия двубои като в забавен кадър: мъже, отрупани с броня, размахват толкова тежки мечове, че всеки удар им струва огромно усилие, инерцията на оръжието ги влачи напред и им трябва време, за да си възвърнат равновесието преди следващия замах. Беше чел описания колко изтощени се чувствали хората подир битка и предполагаше, че това е резултат от дългите, бавни, изнурителни схватки под товара на стоманената броня.
Тия бойци бяха едри и могъщи във всяко едно отношение. Конете им бяха огромни, изглеждаха високи почти по два метра и изключително силни.
Марек никога не се бе заблуждавал от дребните размери на броните в музейните витрини — знаеше, че всяка броня, успяла да попадне в музей, има единствено церемониални функции и не е била носена в бой, а само на средновековни паради. Освен това подозираше, макар да не можеше да го докаже, че повечето от оцелелите брони — изящни, гравирани и богато украсени — са били предвидени само за показ и са се изработвали в мащаб три четвърти, за да проличи по-ясно тънкостта на майсторския замисъл.
Истинските бойни доспехи просто не оцеляваха дълго. А Марек бе чел предостатъчно исторически документи, за да знае, че повечето прославени бойци на средновековието са били задължително едри мъже — високи, мускулести и неимоверно силни. Те не бяха от простолюдието; като благородници можеха да се хранят по-добре и израстваха едри. Беше чел как тренирали бойните умения и с какво удоволствие демонстрирали силата си за забавление на дамите.