Истината

— Досега не съм го виждал пийнал.

— Има обаче пълен шкаф с напитки в кабинета си.

Командирът на Стражата се засмя.

— И туй ли успя да видиш? Предпочита обаче да пият онези, които идват в кабинета му.

— Но може би само е събирал смелост да… — Уилям стисна устни. — Не, Ветинари няма да го направи.

— Не му приляга, вярно. — Ваймс се намести по-удобно върху мивката. — Дали не е най-добре да премислиш нещата пак, господин Дьо Слов? Току-виж… намериш някой подходящ помощник в мисленето.

Командирът на Стражата заговори с такъв тон, че неофициалната част от разговора приключи на секундата.

— Много ли сведения имате за Скроуп? — опита си късмета Уилям.

— За Тутъл Скроуп ли? Синът на стария Тускин Скроуп. Президент на Гилдията на обущарите и сарачите през последните седем години. Семеен човек. Има процъфтяващо магазинче на улица „Уиксън“.

— Това ли е всичко?

— Господин Дьо Слов, това е всичко, което Стражата знае за господин Скроуп. Схвана ли намека? Хич не би искал да чуеш какво мога да ти кажа за ония хора, около които сме изровили много сведения.

— Аха… — Уилям сви вежди. — Но на улица „Уиксън“ няма обущарски магазин.

— Не съм споменавал обувки.

— Всъщност единственият магазин там, в който изобщо се продават кожени изделия, е…

— Същият — прекъсна го Ваймс.

— Но там продават…

— Кожени изделия — твърдо повтори Командирът на Стражата и си взе палката, която по съвместителство беше и церемониален жезъл.

— М-да… И стоки от каучук… пера… камшици… и… дрънкулки — червеше се Уилям. — Но…

— Никога не съм влизал в магазина, но май ефрейтор Нобс редовно прелиства каталозите им — сподели Ваймс. — Все пак няма Гилдия на производителите на дрънкулки, макар че хрумването не е лошо. А при господин Скроуп всичко си е законно и редовно. Уверяват ме, че поддържал старовремска семейна атмосфера. Така покупките на… туй-онуй и дрънкулки… стават приятни като пазаруването на кесийка ментови бонбонки, не се и съмнявам. А до ушите ми стигна мълва, че първата работа на милия господин Скроуп ще бъде да помилва Ветинари.

— Но той още не е осъден!

— Няма ли да е възхитително? — ухили се страховито Командирът на Стражата. — Чудесно начало, нали? Обръщаме на нова страница. „Горкичкият, преуморил се е. Бремето на властта го е прекършило. Не е излизал на чист въздух.“ И тъй нататък. Бързичко ще го пъхнат в някое тихо усамотено кътче и всички ще прогоним от главите си тревогите за неприятната история. Голямо облекчение, а?

— Но вие знаете, че той не е…

— Тъй ли? Господин Дьо Слов, пред очите ти е официалният символ на моя пост. Ако беше обикновен боздуган с пирони, щяхме да живеем в съвсем друг град. Ще си вървя. Казваш, че си мислил, но се питам дали не е време да помислиш още малко.

Захариса се опомняше, може би защото никой не се опитваше да я утешава.

— Сега какво ще правим?

— Де да знам — промърмори Уилям. — Ще издадем броя. Това ни е работата.