Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
Мълчаливо изчака, докато Мартин Бек и Колберг свалиха шапките си до старата шапка на Стенстрьом и окачиха палтата си на закачалката. После ги въведе в апартамента.
Стаята, чиито два прозореца гледаха към улицата, бе наредена уютно и с вкус. До едната стена стоеше огромна библиотека, явно ръчна изработка. Освен нея и високия кожен фотьойл мебелировката изглеждаше твърде нова. Дебел, яркочервен тъкан килим почти изцяло покриваше пода. Съвсем същия червен нюанс имаха и леките вълнени пердета.
Стените на стаята бяха начупени, а тесният проход в дъното водеше към кухнята. През една; отворена врата в коридора се виждаше другата стая на апартамента. Кухнята и спалнята гледаха към двора.
Оса Торел седна в коженото кресло, като подгъна крака под себе си. Посочи им двете леки кресла и Мартин Бек и Колберг също седнаха. Пепелникът върху ниската масичка между тях и жената бе препълнен с фасове.
— Много ни е неприятно, че ви безпокоим — започна Мартин Бек. — Но разбирате ли, важно беше да разговаряме с вас колкото се може по-скоро.
Оса Торел не отговори веднага. Взе от ръба на пепелника цигарата, която още димеше, и смукна дълбоко. Ръката й леко потрепваше, а под очите й имаше тъмни сенки.
— Да, разбирам ви — отвърна тя. — Добре е, че дойдохте. Не съм мърдала оттук, откакто… да, откакто научих… седя и се мъча да проумея… мъча се да осъзная, че е истина…
— Госпожице Торел — прекъсна я Колберг. — Нямате ли някой, който да дойде при вас?
Тя поклати глава.
— Не. Пък и не искам никого.
— Родителите ви?
Тя отново поклати глава.
— Мама умря миналата година, а татко от двадесет години е мъртъв.
Мартин Бек се наведе напред и я погледна изпитателно.
— Успяхте ли поне да поспите?
— Не зная. Тези, които бяха тук… вчера ми дадоха няколко хапчета и сигурно съм спала малко. Не е толкова важно. Все ще се оправя някак.
Тя натисна цигарата в пепелника и промълви със сведен поглед:
— Само трябва да се помъча да свикна с мисълта, че той е мъртъв. Може би ще ми трябва време.
Нито Мартин Бек, нито Колберг знаеха какво да кажат в този момент. Мартин Бек изведнъж почувствува спарения и душен въздух. В стаята настъпи тягостно мълчание.
Най-после Колберг се прокашля и с гробовен глас попита:
— Госпожице Торел, ще имате ли нещо против, ако ви зададем няколко въпроса за Стен… за Оке?
Оса Торел бавно вдигна клепачи. В миг очите й просветнаха и тя се усмихна.
— Да не би да искате да се обръщам към вас официално? Би трябвало да ми викате Оса, защото смятам да ви говоря на ти. Мога да кажа, че ви познавам доста добре.
Погледна ги с насмешка и добави:
— Покрай Оке. Ние с него се виждахме отдавна. Живеем тук от доста години.
„Сякаш сме от някое погребално бюро, помисли си Мартин Бек. Я да се стегнем, момичето е о’кей.“
— И ние сме чували за теб — рече Колберг със значително облекчение.
Оса стана и отвори прозореца. После взе пепелника и го занесе в кухнята. Усмивката бе изчезнала от лицето й и то отново придоби сериозен израз. Върна се с друг пепелник и пак седна.
— Разкажете ми как стана всичко — помоли тя. — И какво всъщност стана. Вчера не ми казаха много, а не искам да чета вестниците.
Мартин Бек запали една „Флорида“.
— Окей — съгласи се той и започна.
През цялото време докато говореше, Оса го гледаше с притаен дъх. Той изпусна някои неща, но, общо взето, й разказа всичко, което знаеше. Когато свърши, Оса попита:
— Къде е отивал Оке? И защо въобще е пътувал в този автобус?
Колберг погледна безпомощно към Мартин Бек и отвърна:
— Точно това се надявахме да чуем от теб.
Оса Торел поклати глава.
— Нямам понятие.
— Да знаеш какво е правил същия ден? — попита Мартин Бек.
Тя го погледна учудено.
— Че вие не знаете ли? Нали цял ден беше на работа. Би трябвало вие да знаете какво е правил.
Мартин Бек се подвоуми, преди да й отговори.
— За последен път жив го видях в петък сутринта. Беше дошъл за малко при мен.
Тя стана и направи няколко крачки из стаята. После спря и се обърна.
— Но той беше на работа и в събота, и в понеделник. В понеделник сутринта излязохме заедно от къщи. Ами ти в понеделник не си ли го виждал? — попита тя и впери очи в Колберг, но той поклати глава, като се мъчеше да си спомни.
— Каза ли, че ще ходи във Вестберя? — попита той. — Или на Кунгсхолмсгатан?
Оса се позамисли.
— Не, не каза такова нещо — отвърна тя. — Сега като че ли разбирам. Имал е някаква работа в града.